Най-нови
„…Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и
„Тес от рода Д'Ърбървил“ е един от най-добрите романи от Томас Харди. Издадена през 1891 г., била противоречиво приета от тогавашната критика. Романът днес е може би не така остър, доколкото основната тема в него е за предразсъдъците и условностите, но общочовешката му, психологическа страна – за прошката, за падението, надеждата и отчаянието, и днес е непокътната и все така ценна. Авторът Томас Харди е признат класик, поет, романист, критичен към обществото от Викторианската епоха и неговите незаобиколими условности, загрижен за промените в провинцията и съдбата на селяните арендатори, преди независими и будни, често наследници на най-старите родове. Историята на Тес от рода Д'Ърбървил разказва, за това, че всъщност доброто не винаги побеждава, че една чиста душа, макар повярвала, че има право на щастие, всъщност – няма. Че условностите и предразсъдъците, неспособността за прошка, в името на любовта, са избори, от които няма връщане назад. Защото тъжната поредица от скръб и нещастия, е могло да не се случи, но обществените норми и предразсъдъци, оказва се, са единствено възможните. Падналият остава паднал и няма право на щастие.
Някои от съветите са много практични и с доказана полезност – например, че усмихването, дори когато в началото е фалшиво или на сила водят до подобряване на настроението, че ежедневните полезни навици допринасят за успеха на целите, че упражненията чисто физиологично се отрязват добре на самочувствието, че действието е не по-маловажно от самата идея и пр. и пр.
Впечатляваща бе и разказаната история за самотната майка Джоан, която живее на социални помощи и все пак всеки ден до обед пише за деца. Предлага завършената книга, която бива отхвърлена първоначално. Накрая малко издателство заплаща аванс и я публикува. Самотната майка е Джоан Роулинг, а отхвърлената книга е „Хари Потър“. Толкова за това дали да се отказваме веднага щом бъдем отхвърлени или да упорстваме и вярваме до последно в идеите си.
Препоръчано
Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“
Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.
След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки. „Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.
Очаквана с нетърпение, излезе през 2020, издадена от Колибри. Отново изключително увлекателна, задъхваща история. Отново Неапол, отново себеизследване, болезнена дисекция на чувствата, характера и същността на личността, живота и всичко… Героинята Джована или Джанѝ е на 13 когато се осъзнава извън розовия, безметежен свят на детството. Изтръгната е от там, чувайки случайно изпусната реплика на бащата, обичания, обожавания от детето Джована Андреа. Тогава започва сложно пътуване и към себе си и към родителите, и към роднините от бедните квартали на Неапол, най-вече странната, мразена Виктория (сестра на Андреа). През него идва разбирането за измамния живот на възрастните, за фалша, лъжите, изневерите, недоизказаните думи. Порастването ѝ е мъчително, болезнено, смазващо. Доскоро идеалното семейство на Нела и Андреа се разпада, опустошено от лъжите и изневерите, скрити дълбоко под привидно идеалния живот на интелектуалци и преподаватели. Дъщеря им Джанѝ трудно намира верния път към себе си, объркана от фалша, в който, оказва се е живяла и в известна степен продължава да живее и на свой ред сама да лъже, наранява и страда.
Преследване, мистерия, истини и лъжи са умело „забъркани“ в тази така пленяваща съвременна история, която се разплита малко по малко, изненадвайки те постоянно и до самия край.