Блестяща историческа сага. „Летопис на смутното време“ е уникален исторически роман, в който по интригуващ и увлекателен начин е разказана историята на събуждането на българите. Изключителен психологизъм и познание за това какво се случва под повърхността, в общността, която бавно и неусетно за османската власт узрява и осъзнава себе си. Твърде трудна и безнадеждна е робската участ на раята в Румелия, векове тъпкана и тормозена, без първенци, без права, без закрилник, 17 в. когато настава размирието и Румелия е опожарявана, разграбвана и насилвана от кърджалийски разбойници, срещу които е безсилна разкапаната армия на Селим III, българите осъзнават, че спасението им е в техни ръце. Румелия не е вече същата.
Езикът е специфичен, архаичен, на места с много турски думи и изрази, предаващ по този начин силно духа на времето, но без да е труден за разбиране, чете се леко и с удоволствие.
Романът обхваща и времето на Осман Пазвантоглу, който почти отцепва Видинско и огромни части от Румелия, в немалка степен подкрепян от раята, защото търси тях за подкрепа срещу Портата, предоставяйки им минимум права и закрила. Нещо невиждано до тогава за християни в Османската империя. Началото на осъзнаването на идеята, че българите могат да отвоюват права и без Пазвантоглу….
Нишките на романа са няколко, наред с живота на Осман Пазвантоглу, е описан и нелекия живот на отец Софроний Врачански, неговата слина и обикновена в същото време личност, и скромния и сякаш незабележим път, който прави за историческото израстване на българите. Мъката на българите е така живо предадена, че сякаш страхът и дълговечното унижение могат да бъдат преживени достоверно от днешния читател, заедно с необяснимата надежда, че въпреки всичко ще бъде…:“Щом една земя е понесла всичко това и пак е земя (с градове, крепости и села, с църкви, хармани, добитък), питона жива земя, кое тогава ще я довърши? Няма такова, не ще има!“
Сагата разказва и историята на рода на Стано Мухтар от Конаре, семейството разпиляно и почти избито от кърджалиите, сестра и братя, които поемат по различни пътища – на книжовността, на харамийството и към града – точна картина на пътя на българите в епохата.
Проследен е живота на смоназначилия се пратеник на българите пред Русия и Руския цар – Иван Замбин.
Психологизмът на Вера Мутафчиева е особено силен и виден в романа, точна преценка и на народопсихологията, която остава валидна дори и днес и за самата епоха – смутното време: “Но Иван Замбин не бе на равнището на своето време – все едно, че не живееше в робска земя, между един и друг зулум, всред хора, които тъй дълго се бяха плашили да покажат имане, достойнство и знания, за да не бъдат посечени, та накрая бяха загубили своя човешки образ.“
Основна нишка в романа е и житейския път на кърджалийския главатар Кара Фейзи, българин, родом от Брезник, между другото „гяурска кръв“ има и самият Пазвантоглу, неговата баба, майката на баща му Омер Пазвантоглу е отвлечена насила българка от Видинско.
Интересен и силно психологически момент в романа (а те са много), е моментът, в който Осман Пазвантоглу се опитва да убеди хората от с. Извор, че е дошъл за добро. Предава историческата истина за успеха на Пазвантоглу – всъщност спечелва раята на своя страна. Раята, която вече не може да търпи размирието, кърджалийските грабежи и насилие, принудата на Портата и също отдаващата се на грабежи армия на Селим. Всеки в сложната конфигурация на историческото размирие има свой интерес. Когато Пазвантоглу се опитва да изпрати своите български войводи Кондо и Велко срещу въстанието на сърбите, те го изоставят, присъединявайки се към тях. Това е и началото на края на Пазвантоглу и началото на осъзнаването на българите като народ, способен да отстоява своя интерес.
Село Извор още не се е съвзело от страшната нощ на грабеж, убийства, насилвания и пожарища преди пет години. Половината му рая я няма — много къщи си стоят опушени, със сринати покриви. Шестдесетина къщи живеят някакъв полуживот: закърпени как да е, немазани, покрити със слама или със суха пържина, с разградени, необичайно широки дворове, обрасли и запуснати. Тук-там помежду им се мяркат селяни, по някоя коза или дори крава.
„- Съберете раята! – подвикна той развеселен, защото предусещаше какво ще се случи оттук нататък. ….
Ей ги двайсетината вечни старци, боси, жалки и смирени; сюрията дечурлига, докъде осемгодишни.
„Де-гиди, шмекери!“ – рече си. Много нещо бе изтърпял Осман Пазвантоглу, но не и глад. Затова не можеше да разбере колко много те учи гладът.
Старците стояха пред сайбията посред мегдана. Разгледа ги: мършави, убити хора.…
Обходи със студени, господарски очи купчината хора.
– Гяури! – изрече, без да потръпне вече гяурското у него. – От месец аз съм събирачът на новия данък в санджака Никопол. Казвам се Пазвантоглу, Осман Пазвантоглу.
Искаше да разбере как ще посрещнат това хората. Никога не бе повярвал, че раята знаела изтънко какво става не само наблизо в – крепостта, – но и далеко: във Влашко и Стамбул, по бойните полета, из Балкана. Дали наистина (както; твърдяха някои големци) в дъното на тази жажда за новини не лежеше смътна надежда? „Невъзможно!“ – бе мислил, без да подозира, че то е чиста истина.
Ето, щом произнесе името си, долови, че изворчани хубаво познават целия летопис на рода му. Уж не помръднаха, а очите им станаха по-внимателни – бяха забравили дори да се правят на малоумни.
– Какво мислите за тази работа?
Надяваше се, че ще ги накара да проговорят, а сполучи само да изтрие тревожната напрегнатост върху лицата им. Срещу му отново стояха убити, слепи за всичко хора. Петдесет поколения предци, живели в мъка и страх, тежаха повече от една милостива дума, дошла от потисника.
– Кажете какво мислите! – усещаше, че кипва.
Той, турският първенец, най-богатият човек в края, ги огряваше с благоволение, а те смееха да мълчат.
Преди да почувствува, че го напада яд, почувствуваха това ония, дето се правеха на по-тъпи от говеда. И още: че трябва веднага да проговорят, ако не искат да стане лошо. Сякаш отнапред нагласено, обади се най-парцаливият:
– Честити сме, ага, че тъкмо на такъв личен първенец е паднала тая чест.
„По дявола! Няма ли начин човек да проникне до тях? Дали не е права Фатма хатун, когато вика, че раите биха тръгнали подир шейтана, но никога подир правоверен?“
Без да ще, спомни си колко лесно му вървеше между еничарите, а сега трябваше да говори той, да убеждава той, едва ли не да моли за доверие.
– Не мислите ли си: синът на Омер Пазвантоглу ли дойде да събира новия данък? Познах, а?
Селяните мълчаха.
– Зная, че съм познал. Да, до сина на Пазвантоглу опря, защото и той трябва да живее. („Защо няма присмех в очите им? Не може да не са чули, че съм най-богатият човек във Видинско.“) Та кога ще се издължите?
– Нямаме, ага. Виждаш, душа не ни е останала.
– Виждам. А кое ви взе душата? Из Видинско, слава на аллаха, няма кърджалийски зулум.
Пак мълчаха. „Въдица ни хвърляш, кучи сине! – мислеше всеки зад смиреното си жалостиво лице. – Другиму върви да продаваш шмекерлъци! Раята е парена.“
– Нищо, мълчете. Пазете страха си. А аз ще ви кажа какво ви е превърнало в просяци: измислиците на Селим хан. Така ли?
Онези гледаха в земята, ще рече, усещаха, че очите им ги издават. „Добре, вече по-добре!“ – помисли той.
-Това съсипа богопазения ни край: плащаме заради Севлиевско и Плевенско, Шуменско и Русчушко. Оттам хазната не прибира ни грош.
Рязко, но скрито няколко чифта очи стрелнаха изпитливо агата, после – тоя и оня от купчината. „Подкокоросва ни! – искаха да предупредят те. -Внимавайте, не се ловете!“
Пазвантоглу направи знак на слугите и гавазите си да се махнат. Почака, докато ги видя да разседлават и се изтягат до плетищата. Нямаше какво толкоз да крие от тях, знаеха наизуст речите му по чифлиците. Направи го, за да спечели вярата на селяните.
– Защо ви чудят думите ми, нима мислите, че един господар има голяма полза от разорението на Видинско?
„Така е, мамка му! – явно си рекоха хората напреде. – Най-сетне си каза болката, турско псе!“ Размърдаха се, като че отпускат вдървени нозе.
-Защо не седнете? – Осман сякаш едва сега забеляза, че старците стоят прави.
– Нищо, ага. Тъй ни е добре – обаждаше се все същият.
Навярно бяха се уговорили другите да траят, за да не сбъркат работата.
– Когато един господар е истински господар – продължи Осман, -познава се по раята му: и той е сит, и тя сита. Вам кой е сайбия?
– Нямаме си. Земята ни е султанска. По-преди я наемаха от хазната разни аги, ама откак през Извор мина ягмата, никому се не ще да заложи пари и ни откупи. Султанът ни стопанисва.
– Бог високо, цар далеко – подхвърли двусмислено Осман.
Някой изсумтя, то беше първият допир на Пазвантоглу с раята. „Сполучих, сполучих!“ — израдва се едва не с глас.
-Е -прекара поглед през лицата им. – Не е лоша земята на Извор, не са лоши и хората му.
– Ага, видиш колко е останало от хората на Извор. Ягмата отнесе поне половината ни. Други се пръснаха къде очи видели, отглади измряха децата, само старци сме…
– Зная – прекъсна той заучените жалби. – Ама никой не бяга от доброто си. Ако пак се съвземе Извор, хората му сами ще се върнат. А Извор може да цъфне като никое от видинските села.
„Ще – мислеха си селяните, – ще цъфне, та няма да върже! Току казвай какво ти е допарило!“
– Аз ще откупя Извор от хазната – твърдо и съвсем неочаквано обяви Осман. – Какво ще кажете?
– Ще сме честити да имаме за сайбия първия мъж във Видинско – неочаквано дойде и отговорът, докато целият вид на мършавите, изцедени хора най-малко издаваше честита изненада.
„Купувай и откупувай и върви на майната си! – като че ли говореха затворените им лица. – Не е ли все едно кой ще ни дои и коли?“
– При мен ще е друго, не искам да ви лъжа. – Сега вече думите се лееха. – Не ми е потрябвала разсипана рая. Ще ви вземам по една пара на дьонюм земя; когато дойде да храня дружина, ще ми продавате зърно и овце, както вървят на видинския пазар. И още днес ще направим махзар, че селяните от Извор са разорени до краен предел, та Портата да им опрости данъците на новата хазна. И аз ще подпиша махзара, така ще тежи повече. Ако везирите, дето заглавикват падишаха, откажат милост, аз ще ви наредя да не плащате, нека с мен се оправят султановите побирчии. За две години ще се отръскате. Хеле, щом се покажат и тия изровчани, що се крият из върбалака и в Балкана.
Бавно, съвсем полека хората вдигнаха очи, заразглеждаха чудноватия сайбия; нали човек не среща всеки ден смахнати. А защо да е смахнат? Май че – само хитър; искаше да изкара скритите изворчани, та да прибира повече десятък и даждия. „На нас ли! – мислеха с упорита злоба двайсетината. – За вчерашни ли ни взимаш?“
– Сполайти, ага! – обади се пак нефелният. – Каквото свършиш, за душата ти ще е. И право рече; никой не бяга от доброто си. Щом наистина в Извор заживеем добре, не само от Балкана ще слязат нашенци; от целия край народ ще се струпа в наше село.
„Трябва да си сляп, та да вземеш раята за загубена – разсъждаваше Осман. – Купува те и продава.“
– Дайте да направим махзара – каза на глас. – Разгеле, имам дивит и книга.
Е, с това вече сбърка!
„Носил си дивит и книга, а? Ще рече, отдавна си намислил да изкопчиш писмо от нас, а един дявол знае какво ще туриш вътре – кой го чете? Пък ние палец ще ударим, сами ще се наврем между тоягите, така ли?… Не на нас, не на нас!“ – примигваха двайсет чифта очи срещу му, а същият старец издума:
– Ние не се жалим от хазната, ага, жив да си! Щом на султана е потрябвало нова хазна, знае си работата султанът. Ще плащаме, къде ще вървим? Затуй е тя, раята, за да плаща.
„Къде ще вървите, триста шейтани! – не можеше да се окопити Пазвантоглу, който от една дума бе спечелил целия оджак във Видин и Белград. – Ще уловите драките, щом се зададе побирчия! Затова и не ви е еня дали ще ви опростят; и без махзар ще я наредите!“
– Добре – рече, все едно че не се сеща, дето го правят на маймуна. – Махзара ще напишат видинските първенци. А вие си гледайте работата и знайте, че цялото ви добро иде от Осман Пазвантоглу.
Изви коня, подвикна на дружината си. Докато гавазите се стягаха, двайсетината от Извор продължаваха да си стоят търпеливо.
Пазвантоглу бе ходил на поход, беше стоял очи в очи с всякакви душмани – яки, въоръжени до зъби или ехидно-сладки, изучени на бойно изкуство или лудо дръзки. Но чак днес, когато обърна гръб на двайсет души изпосталели селяни, почувствува какво е вражда. Студенееше по плещите и тила му.
Малката дружина се закри зад дувари и буренясали покриви. Едва тогаз хората се разшаваха, насядаха под сенките. Полека към тях се запрокрадваха други, вече не старци – млади и здрави мъже. На мегдана сега имаше три пъти повече хора, искаха да научат за какво са идвали турци в Извор.
– Каква беше тая? – попита един.
– Хич мога ли ти каза? -Същият старец вече не изглеждаше нефелен. – Осемдесет години живея, а такова не съм видял.
– Разтури се светът! – Това рече пък друг старец. – Нищо не разбирам. Идва ти на крак сайбия, сам се натиска да ти стори добро…
– Добро! – Полича си, че уж нефелният е зъл за трима. – Плюл съм аз на тяхното добро! Турил си е нещо наум песият му син и иска с наши ръце да бръкне в жаравата, това е!
– Е, харно де – прекъсна го примирително младият. – Ами че той зло може да стори и без да те пита. Друга ще да е работата. Името си обади ли тоя?
– Пазванджийският син бил, рече. На Пазвантоглу, дето по-лани го затри пашата.
– Така кажи! Тогава всичко е ясно.
– Ами!
– Не се ли сещате каква е тя? Омер нали го убиха заради доброто на Видинско. Щял бил, викаха по онова време, така да нагласи, та нашият край да няма никакво вземане-даване със султана. Тъй чувах.
– Зелен си ти, момче, нас питай за какво са пребили някой ага. Една им е на тях грижата: кой ще прибира данъка. Това ще да е бил грехът и на Пазвантоглу.
– Е, че какво ти викам аз? Пак не ще е бил като другите. Кого от тия обирници са затрили, загдето крадял султанов данък? Не ми разправяй ти, нали походвам до Видин – всички във Видин говорят за Пазвантоглу. Бамбашка е тяхната.
– Ще я видим, не бой се. От тук на там ще сме рая на този Осман.
– Дума да няма – обади се пак уж нефелният, – хитър е поганецът му. Ама и ние не сме пасли трева. Ще чакаме, ще видим…
Никой не отговори, съгласиха се, изглежда. Малко ли бяха изтърпели, та да се ловят на дума? До вечерта хората от Извор забравиха, че отзаран е идвал някакъв ага и им е обещавал майка и баща. Отдавна нищо вън от хляба и кръвта не важеше за раята.“
