Романи

Мюриел Барбери, „Елегантността на таралежа“

10
Мюриел Барбери, „Елегантността на таралежа“

Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“.

Заради последното му издание и втората вълна на интерес към Барбери, реших да го препрочета. Много добре си спомнях мъдростта и философията, които са буквално във всеки размисъл и рефлексия, но вторият прочит очарова не по-малко.

Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации.

Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така:

Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. „Грьонел“ 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация.“

„Аз съм на дванайсет години, живея на ул. „Грьонел“ 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия.“

Ал лично имам множество любими проникновения, които са така шокиращи с елегантност и простота в най-позитивните смисли на тези думи. Чисто и просто истинни. Например:

Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.“

И как преминава животът? Ден след ден храбро се опитваме да играем ролята си в тази призрачна комедия. Тъй като сме си примати, основаната ни дейност се състои с поддържане и съхраняване на територията ни така, че тя да ни пази и задоволява. Стараем се да се изкачим в йерархичната стълбица на племето или поне да не слезем по-надолу. Сношаваме се по всякакви начини – дори и във въображението си – както за удоволствие, така и заради обещаното потомство. И ето че изразходваме голяма част от нашата енергия, за да плашим и прелъстяваме – две стратегии достатъчни за да осигурят териториалното, йерархично и сексуално търсене, което движи нашия конатус (стремеж, усилие, импулс (лат.)). Но не осъзнаваме всичко това. Говорим за любов, за добро и зло, за философия и цивилизация и се вкопчваме в тези достопочтени икони както жадният за кръв кърлеж в кожата на голямото и топло куче.

Понякога обаче животът ни изглежда призрачна комедия. Като извадени от сън се вглеждаме в действията си, и стъписани от това колко жизнена енергия е нужна за поддържането на примитивните ни изисквания, се питаме ужасени какво е Изкуството. Изстъплението, с което гримасничим и намигаме на този и онзи, внезапно си се струват върхът на незначителността, уютното ни гнездене – плод на двайсетгодишно задлъжняване – безсмислен варварски обичай, а толкова трудното и вечно несигурно положение в социалната стълбица – просташка суета. Дори потомството разглеждаме с нов и ужасен поглед, защото без обвивката на алтруизма актът на възпроизвеждането изглежда дълбоко неуместен. Остават само сексуалните удоволствия; но повлечени от реката на всеобщото ни нещастие, те също съответно престават да бъдат сигурни, а гимнастиката без любов не се помества в рамките на добре усвоените от нас уроци.

Вечността ни убива.“

Мизерията е като косачка: тя реже до корен способността ни да общуваме с другия и ни оставя празни, без чувства, за да можем да изтърпим цялата мръсотия на настоящето.“

В опредeлени моменти двата гласа – на Рьоне и на тийнейджърката се допълват хармонично. Сякаш мислят света по близък начин, но етапите на разбирането му, са все още малко асинхронни. Докато Рьоне е умиротворена и в хармония със себе си, изборите и живота си, тийнейджърката не намира смисъла. Нейните заключения звучат в определени момент почти уелбековски в непримиримостта и понякога категоричността.

Рьоне разказва за себе си: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът  не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“

Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.

Не само защото авторката и действието са във Франция, но има мисли и заключения, най-често на свръхчувствителната и интелигентна Палома, което на мен ми напомня отчаянието/безнадеждността на Уелбек. Но тук има доста повече оптимизъм и в крайна сметка – възможност (за остров)

„…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“ (Палома)

Сега вече знам какво трябва да изживеем преди да умрем. И ще ви го кажа. Онова, което трябва да изживеем преди да умрем, е проливен дъжд, който се превръща в светлина.“ (Рьоне)

10
Уникален
Резюме

Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“. Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома, са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации. Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така: "Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. "Грьонел" 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. "Грьонел" 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Рьоне разказва за себе си още: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“ Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.“ В крайна мсетка: „…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“

  • Философска
    10
  • Съвременна
    10
Следващ Робърт Галбрейт (Джоан Роулинг), „Зовът на кукувицата“
Предишен Исабел Алиенде, „Безкрайният план“

Сходно съдържание

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първия да коментирате!

Оставете коментар

Your data will be safe! Your e-mail address will not be published. Also other data will not be shared with third person. Required fields marked as *