Оригиналното заглавие, което Стефан Цвайг дава на ръкописа си е „Светът от 1902 г. до избухването на войната чрез преживяното от една жена“. Така надписан е незавършеният роман и това заглавие казва много. Разкрива суровостта на света, особено за една жена. Разработени са теми като самотата, лудостта – на личността и на народите, зараждащата се неврология, психиатрия и психология, темата за семейството и абортът, въпроси като моралността и законността, присъдите, които издава и изпълнява общественото мнение и дългът на човека. „Клариса“ е тъжен роман за войната и лудостта, която обхваща народите и раните, които нанася на човека, на всеки един малък човек. Романът има и лични, автобиографични елементи за писателя Стефан Цвайг и макар да е формално незавършен, напълно успява да плени читателя.

„Орденът на мрака“ е историческа поредица за средновековна Европа, която се различава от биографичните и исторически достоверни романи на Филипа Грегъри, с това, че е поредица насочена към аудиторията на тийнейджъри и че тук исторически достоверна е средата, историческия и обществен контекст са истинни, но самите герои са плод на авторовото въображение. (В България е издадена през 2013 от изд. Еднорог) Изолда, Фриз, разследващият от името на Светия Престол Лука Вери, Ишрах са измислени от Филипа Грегъри образи, чрез които разказва една много интересна средновековна история.

Издадена през съвсем реално карантинната за целия свят 2020 година, книгата на Питър Мей действително шокира. Шокира, защото се оказва, че нещо, което масово бе считано за немислимо в съвременния мирен и свободен свят, е напълно възможно. То просто се случи пред очите ни – блокирани от властите градове, затворени магазини, бизнеси, целия социален и публичен живот. Хората са с маски при силно ограничените случаи, когато изобщо могат да са извън дома си. Има ВИРУС. Епидемия. Карантина. Всичко това, преди да стане реалност, която да изживеем през 2020, е създадено като художествена измислица пред 15 години от писателя Питър Мей. В романа освен стресиращите прилики с реалната карантина има интригуваща линия на разследването на убийство на дете в условията на карантина (lockdown). Напрежението е силно, действието се развива изключително бързо – всичко се случва в рамките на 24 часа, последните, преди разследващият Макнийл да напусне полицията.

„Вакантен пост“ е силна и разтърсваща английска история. Защото романът е изтъкан от английската идилия на малкия град, доброто положение на градските първенци, но и свръхреалистичното, за съжаление и безизходното положение на бедните, зависими изпаднали от тъканта, от връзките на обществото именно като общност от хора, жители на Пагфърдското предградие „Фийлдс“. Разликата е огромна, разделението влудяващо. Реалността коренно различна. Разрезът на обществената същност, който прави писателката е безпощаден, суров, без да съди, просто разказва. Посочва ясно язвите на днешното английско общество, без смекчаващи вкуса подправки. В анонса на книгата, издателят определя романа като „натуралистичен роман с готически привкус“. Да, Роулинг изтъкава един повече от реалистичен роман, свръх натуралистичен, но без цинизъм или умишлено жестоки сцени в него. Животът, такъв какъвто е. А той може да и много спретнат като Пагфърдски градски площад и убийствен, като смъртта на насилвано тригодишно дете от предградието с майка наркозависима, без баща, без опора, без сигурност. Самотен и безнадежден….Контрастът е силен, ножицата на съществуването широко разтворена между идилията и унизителното съществуване, изпълнено с насилие – живот не просто с насилие, то е самото насилилие, физическо, психическо, сексуално. Действието се развива в красивото малко градче в провинцията – Пагфърд. Градът - малък, китен, приказен, с черква, площад и цветни градини край всяка къща, изглежда идиличен. Нишката на разказа, с малки ситни бодове изплита едновременно и външния красив свят на Пагфърд и скритият, съдържащ се в отношенията и същността на хората от провинциалния град. Внезапно умира общинският съветник Бари Феърбрадър. Всички съветници и първи хора на града са потресени. Бавно, неговата смърт започва да разкрива по-дълбоките и всъщност скрити отношения между членовете на общността, семействата, а и личността и значението на самия починал съветник Бари Феърбрадър. Неговата личност и значение се разбират от читателя по последиците, които оставя. Той се разкрива като автентичен, смел и сърцат, увличащ последователи за каузите си и дълбоко справедлив. Затова след неговата смърт идва краят и на всичко по-сърдечно и човешко в политиката и живота на малкото градче. Голямата разделителна линия се оказва тази между добре живеещите, заможни жители на града и бедните, изпаднали от социалната стълбица жители на предградието „Фийлдс“. Скучният, лицемерен живот на градските първенци на Пагфърд и мизерията, отчаянието и безпомощността. Кристъл Уидън е на 16, дъщеря на наркозависима, продаваща себе си за поредната доза, домът им тъне в мизерия, а три годишното братче на Кристъл расте уплашено, самотно и в страх, по отношение на него в романа има контекстови намеци за възможно сексуално насилие от дилъра на майката Тери Уидън. Това са най-тежките и безнадеждни моменти в романа. Самата Тери е жертва, животът й е низ от кошмари и отчаяние. Сестричката му Кристъл отчаяно иска да го спаси, да се спаси. Джоан Роулинг изключително точно и силно разказва тази наистина готически безнадеждна картина. Днес, в модерно общество като Английското сякаш няма път и възможност за изход на истински уязвимите. „Хоуп Стрийт“ остава далечна и невъзможна за Кристъл, за Тери и Роби. Джоан Роулинг описва хладно, но и нежно безизходицата, липсата на смисъл и вяра и за майката, и за децата. Което за мен е доказателство за силната социална чувствителност и ангажираност на самата авторка и майчинската й съпричастност към безнадеждните. Романът е изплетен именно от чувствителността на Роулинг към болезнените въпроси на периферията на обществото, от любов към беззъбите, забравените, безпомощни, самотни, майки, деца, жертви.

Това е петата и последната (досега) книга от серията криминални трилъри, издадена през 2021 г. „Тревожна кръв“, написани от Джоан К. Роулинг под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на първият роман „Зовът на кукувицата“ псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. „Тревожна кръв“ е сложен роман за разследването на неразкрито убийство от 1974 г. на млада лекарка. Криминален лабиринт с давност 40 години, който двама последователно разследвали случая не успяват да разплетат. Страйк е ангажиран от порасналата дъщеря на д-р Марго Бамбъро естествено заинтригуван професионално и се заема с тази непосилна задача. Първият разследващ е отстранен поради психически срив, опитвал се е през цялото време да докаже, че е дело на действалия тогава сериен убиец Крийд, но разследването е отнесено в силно нерационална посока, изпъстрено с препратки към зловещите романи на Алистър Кроули, Бафомет, рогати фигури и астрология. Но и доста верен полицейски усет под пластовете свръхестествени обяснения. Вторият разследващ с прецизна полицейска методология също не довежда разследването до успешен край. Разкриват се множество престъпления покрай това разследване. Жестоките убийства извършени от Крийд и зловещата му история стават част от разследването, заедно с част от мафиотските дела и практики на престъпните босове от Малката Италия. Едновременно се разкриват поне още няколко възможни линии, заподозрени и хора, които имат сериозен мотив да убият интелигентната и смела д-р Бамбъро. Романът е дълъг, подробен, изключително прецизно са предавани интервюта, описания, бележки от разследванията, връзки и разговори. Неслучайно е над 900 страници, но е и безкрайно напрегнат, задъхващ, отново неусетно и без да се натоварва сюжета и въобще проследяването на паралелно вървящите няколко линии е изключително увлекателно за читателя.

Издадена през 2019 г. „Смъртоносно бяло“ е четвъртата книга от поредицата криминални романи, написани от Джоан К. Роулинг под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на първият роман „Зовът на кукувицата“ псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. Самата Роулинг, в послеписа с благодарности към многото сътрудници и приятели, допринесли с информация, без която романът не би бил така автентичен и плътен, описва „Смъртоносно бяло“ като най-сложния й роман, „една от най-мъчните книги, писани от мен“. Работата по него е предшествана от комплексно проучване, не само на различните локации, описвани в рамките на сюжета, места като „Пратс“, Камарата на представителите, Уестминистър и Портикулис Хаус, министеството на културата и спорта, Ланксатър Хаус и мн. други емблематични места из Лонодн. Романът е безкрайно напрегнат, развиват се паралелно няколко линии и разследвания, които накрая се оказват част от изключително сложен пъзел от отношения, навици и личности. Неслучайно романът „Смъртоносно бяло“ е представен от издателите от „Колибри“ като „галерия от сложни психологически образи, покриващи цялата социална гама на съвременното британско общество“. Това е точно така, изключително интересни образи и отношения във висшата класа, съпрузи и любими деца, бивши и последващи съпруги и заварени деца, между тях всички и работещите за тях и т.н. Романът е написан с ясен и увлекателен стил, свеж хумор, интересни описания на места, на лица и отношения. На мен субективно ми направи впечатление, направената с чувство за хумор и интуитивен психологизъм ремарка: “Според опита на Страйк онези, които се отказваха да бъдат представлявани от адвокати в съда, бяха или неуравновесени, или толкова арогантни, че пак опираше до същото.“ Да, и това е така. Убиецът в този криминален пъзел отново се оказва…най-малко очакваният… Препоръчвам.

Tретата книга от криминалната серия на Галбрейт (Роулинг). (Под псевдонима криминални романи публикува Джоан К. Роулинг). Невероятна е. Изключително задъхващ трилър и естествено, брилянтен неочакван край. Романът е от 2015. И всяка следваща книга от поредицата, според мен е по-добра от предишната. Споделих, че романът „Копринената буба“ е по-добър от „Зовът на кукувицата“. „В служба на злото“ е най-добритя от трите. Роулинг разказва, че е и най-страшният роман, писан от нея. Образите продължават да се развиват и променят. А Лондон, съвременен и в същото време стар, с много история, емблематични сгради, места, гледки, продължава да е съществена част от романите за детектив Страйк… Тук всяка глава започва с откъс от песен, от албумите на седемдесетарска рок - банда, в която е свирил един от героите и основен заподозрян за серия зловещи убийства. Страйк бива въвлечен в тази зловеща история, след като в кантората, адресирана до асистентката му Робин, получават пратка. С отрязан женски крак… Страйк ограничава заподозрените до четири тъмни фигури от миналото му, които биха могли да са извършителите на ужасните престъпления, тъй като профилите им, собствените им деяния, познати на Страйк, са предимно „в служба на злото“. Това трудно и много рисковано разследване е на фона на сериозните турбуленции в личния им живот, а и в отношенията помежду им.

„Копринената буба“ е още по-добър от „Зовът на кукувицата“. Образите се доразвити и с а по-автентични и пленителни. Романът е много по-напрегнат, изтъкан е като пъзел, а разследващият Страйк – реди парче по парче с удивителна точност. И тук има нещо от приказната увлекателност на „Хари Потър“, допълнена с плътни описания на Лондон, съвременен и в същото време стар, с много история, емблематични сгради, места, гледки… Отново всяка глава започва с мото, но докато в „Зовът на кукувицата“ беше латинска сентенция, тук са кратки фрази от различни романи, огромна литературна колекция. Много подходящо предвид сюжета на книгата и основаната роля на литературния живот и отношенията между писатели, издатели и други, гравитиращи около света на литературата. Авторът си позволява и свежо чувство за хумор с твърде много писателски амбиции в днешно време, курсове по творческо писане, конкуренция между агенти, издателства, и писатели… Този свят на литературата, който рисува Роулинг, неговите потайности, скрити зависимости, слабости и комплекси е изключително достоверно изграден. Не бих се учудила ако е налице действителна прилика или поне вдъхновение с реални лица и отношения. Страйк е въвлечен, разследвайки убийството на изчезналия писател Оуен Куин. Какво излиза под повърхността на литературния живот в Лондон? Немислимо е…

Джоан Роулинг е авторката, която публикува през 2013 г. криминалния роман „Зовът на кукувицата“ под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на романа псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. „Зовът за кукувицата“ е изключително добър трилър. Напрегнат, но без излишни отклонения, увличащ и написан с много добър стил. Има нещо от приказната увлекателност на „Хари Потър“. Всъщност, всяка глава започва с ерудитска латинска сентенция, често двусмислена, често и намек за това, което предстои… Така се изплита сложната тъкан на един по-дълбок замисъл, и линия, водена от мъдростта и двузначността на старите латински сентенции. Образът на разследващия частен детектив Корморан Страйк е силен, плътен и уникален. По начин, по който да се запомни и остане в съзнанието. Като Шерлок Холмс. Корморан Страйк е съвременен, но и малко старомоден, заради силата и ценностите, които изповядва – честност и крайна нужда от справедливост. Не само името му е лесно за запомняне, макар и така чудато, точно за да се запомни. И този хем съвременен, хем малко старомоден Страйк в „Зовът на кукувицата“ е такъв в съвсем модерната, днешна звездна реалност – на модели, дизайнери, рапъри – супер-звезди, а и на корпоративния свят на адвокатски кантори, прикриващи и борещи се за интересите на богатите си клиенти. Страйк хем е в него, хем не е на мястото си в него, макар сам незаконен син на застаряваща рок-звезда, когото не познава и чието име не носи. Страйк е олицетворение на винаги модерната и привличаща честност и мъжество в най-позитивния смисъл на думата. Заради всичко това, смятам, че той е образ плътен и омагьосващ, без да може да бъде сбъркан или забравен, без да е досаден или неавтентичен. В първия роман на Галбрейт (Роулинг), Страйк разследва смъртта на известен модел (предполагаемо самоубийство), а убиецът се оказва…най-малко очакваният…

Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“. Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома, са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации. Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така: "Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. "Грьонел" 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. "Грьонел" 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Рьоне разказва за себе си още: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“ Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.“ В крайна сметка: „…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“

"Вбесяваше го фалшивият морал на онези, които се ужасяват от делфин, хванат в мрежи за риба тон, а в същото време подминаваха равнодушно бездомните просяци по улиците, правейки се, че не ги виждат. Светът е една голяма помия, бе най-честото му изречение."

„Безкрайният план“ е роман, написан по познатия, магичен и ярък рисунък, който използва Исабел Алиенде, за да разказва и преплита живота на героите, сякаш разказва приказка. Романът е за живота и израстването на момчето Грегъри Рийвс, син на руска емигрантка и пастор, по-скоро лектор и вдъхновител на „Безкрайния план“ и превръщането му в мъжа, който разказва живота си, пет десетилетия борба най-вече със себе си, страховете и демоните си. Понеже романът обхваща целия живот на Рийвс, в него има уникални картини на Америка и животът там, по пътищата, по които живее първоначално семейството на проповедника Рийвс, испанският квартал на емигранти от Латинска Америка, университетските градчета във времената на хипитата и възхода на източните учения, култура и дух, времето на Виетнамската война и ужасът, който преживява Грегъри Рийвс там, болезненото съвземане в една променена следвоенна Америка и т.н. Исабел Алиенде я обхваща цялата така естествено, с толкова много ярки картини и с такова дълбоко разбиране. Всъщност, първата й книга, която пише в САЩ обхваща множество американски истории, картини и съдби. Така умело преплетени чрез борбата на Грегъри да преодолява и да достигне душевния мир и хармония, липсвали му през целия му живот и търсил винаги, без успех.

Новелата „Смъртта на Нерон“ е издадена 2018 от изд. „Колибри“ в сборник озаглавен „Смъртта на Нерон“ , в който събрани са новели и кратки разкази. „Смъртта на Нерон“ описва, разбира се, краят на Нерон. Императорът е изоставен от фаворитите си, от преторианците си, дори от слугите си. Остават неколцина освободени от него роби, сред които Фаон, Епафродит и любимецът му Спор. Езикът на Лион Фойхтвангер е елегантен, с точен рисунък, без да е подробен, разточителен, но и без да пропуска преживяванията, емоцията и драматизма на края, всъщност превърнал се в гротеска с финалното “Какъв артист светът губи с мене!“, след което с помощта на освободения роб Епафродит Нерон забива камата в гърлото си.

Блестяща историческа сага. „Летопис на смутното време“ е уникален исторически роман, в който по интригуващ и увлекателен начин е разказана историята на събуждането на българите. Изключителен психологизъм и познание за това какво се случва под повърхността, в общността, която бавно и неусетно за османската власт узрява и осъзнава себе си. Твърде трудна и безнадеждна е робската участ на раята в Румелия, векове тъпкана и тормозена, без първенци, без права, без закрилник, 17 в. когато настава размирието и Румелия е опожарявана, разграбвана и насилвана от кърджалийски разбойници, срещу които е безсилна разкапаната армия на Селим III, българите осъзнават, че спасението им е в техни ръце. Румелия не е вече същата.

Романът „Тягостна любов“ е от 2021 г., много очакван, като всеки роман на италианската писателка. Стилът и историята малко напомнят „Дни на самота“, в своята тягостност, неаполитанска жестокост и страст. Разказът е от името на Делия, дъщерята, която минава мислено през целия невесел и труден живот на майка си Амалия. Открива различните лица на миналото, открива и себе си в това горчиво минало, което сякаш е искала да забрави, но без което не може да продължи да бъде. Водена от желание да заличи всяка прилика с нея, необяснимо, Делия открива, че прилича на нея много повече, отколкото е предполагала. А мистериите около нея, свързани с миналото на майка й, я поглъщат.

Романът „Изумление и трепет“ на Амели Нотомб, изд. Колибри е приятен за четене. Много искрен и прям разказ за живота на младата белгийка Амели във фирмата „Юмимото“ в Япония. Една година Амели прекарва във фирмата, в която йерархията и порядките отразяват културата и йерархията на японското общество. Хилядите неписани обществени закони, в смисъла на важащи във всяко едно микро общество там, забрани и мълчания, страхове и унижения, се стоварват върху искрената, жизнена и добронамерена Амели.

Романът на Жозе Родригеш душ Сантуш „Милионерът в Лисабон“ е втората книга от поредицата. Първата е „Мъжът от Константинопол“. Издадени са от ИК „Хермес“. Крикор е край умиращия си баща - Калуст Саркисян, а последните думи, които чува от него са: „Какво е красотата?“. Докато бди край него, прочита неговите неиздавани мемоари, разказът на целия му живот, успехи и неуспехи. Един впечатляващ живот, наситен с интересни събития, включително исторически. Сагата за рода Саркисян от Кайсери, Османска империя, така увлекателно разказана още в първата книга, се развива към нови успехи и завоевания на Калуст Саркисян. Начинът, п който успява да развива петролния си бизнес, лавирайки между сложните и изключващи се интереси на големите държави в една все по-свирепа индустрия – добивът на петрол. Калуст Саркисян остава гениален търговец, наследник на прозорливостта и усета на старите османски търговци на килими, от които произхожда, превръща се в най-богатият човек в началото на ХХ век, а в търсене на красотата, пленила го още като дете, съзерцавайки Златния рог в Константинопол, е завладян от нова страст – колекциониране на върховни произведения на изкуството. В романа все по-плътно се развива още един образ – на Крикор Саркисян, който студен в Германия преди избухването на Първата Световна война се запознава с Мариан и нейното арменско семейство, също от Кайсери, родовият град на Саркисян и Берберян – родителите му. Това е, всъщност най-силната и разтърсваща нишка в романите – историческата трагедия на арменците. Докато арменските кланета от 1896 (от които успява да избяга Калуст), са относително неорганизирани прояви, то сега, през Първата световна война се случва най-голямата човешка трагедия – Арменският геноцид. Разказът за преживяното от арменците в Османската империя по време на войната е разтърсващ, безмерно натъжаващ, без да може да бъде забравен. С този роман приключва арменската сага за Саркисян. „Какво е красотата?“, връща се на този въпрос Крикор. Баща му Калуст я търси цял живот в изкуството, Крикор я открива случайно, с осъзнаването, че красотата не е просто физическата красота или съвършенство, а е истината…Истината е красота.

Романът на Жозе Родригеш душ Сантуш „Мъжът от Константинопол“ е първата книга от поредицата. Втората е „Милионерът от Лисабон“. Издадени са от ИК „Хермес“. Киркор е извикан при умиращия му баща - Калуст Саркисян, а последните думи, които чува от него са: „Какво е красотата?“. Докато бди край него, прочита неговите неиздавани мемоари, разказът на целия му живот, успехи и неуспехи. Един впечатляващ живот, наситен с интересни събития, включително исторически. Романът е плътен, исторически интересен, роман – сага за рода Саркисян и техния път.

„…Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и

„Тес от рода Д'Ърбървил“ е един от най-добрите романи от Томас Харди. Издадена през 1891 г., била противоречиво приета от тогавашната критика. Романът днес е може би не така остър, доколкото основната тема в него е за предразсъдъците и условностите, но общочовешката му, психологическа страна – за прошката, за падението, надеждата и отчаянието, и днес е непокътната и все така ценна. Авторът Томас Харди е признат класик, поет, романист, критичен към обществото от Викторианската епоха и неговите незаобиколими условности, загрижен за промените в провинцията и съдбата на селяните арендатори, преди независими и будни, често наследници на най-старите родове. Историята на Тес от рода Д'Ърбървил разказва, за това, че всъщност доброто не винаги побеждава, че една чиста душа, макар повярвала, че има право на щастие, всъщност – няма. Че условностите и предразсъдъците, неспособността за прошка, в името на любовта, са избори, от които няма връщане назад. Защото тъжната поредица от скръб и нещастия, е могло да не се случи, но обществените норми и предразсъдъци, оказва се, са единствено възможните. Падналият остава паднал и няма право на щастие.

Някои от съветите са много практични и с доказана полезност – например, че усмихването, дори когато в началото е фалшиво или на сила водят до подобряване на настроението, че ежедневните полезни навици допринасят за успеха на целите, че упражненията чисто физиологично се отрязват добре на самочувствието, че действието е не по-маловажно от самата идея и пр. и пр.

Впечатляваща бе и разказаната история за самотната майка Джоан, която живее на социални помощи и все пак всеки ден до обед пише за деца. Предлага завършената книга, която бива отхвърлена първоначално. Накрая малко издателство заплаща аванс и я публикува. Самотната майка е Джоан Роулинг, а отхвърлената книга е „Хари Потър“. Толкова за това дали да се отказваме веднага щом бъдем отхвърлени или да упорстваме и вярваме до последно в идеите си.

За всеки юрист учебникът на проф. Живко Сталев е настолна и особено ценна книга. Допълнен от неговите ученици Анелия Мингова, Валентина Попова, Огнян Стамболиев и Ружа Иванова, учебникът е с изключително важно значение за практикуващите юристи, тъй като съобразява измененията в нормативната уредба и обилната тълкувателна практика на ВКС, натрупана след влизане в сила на новия ГПК, а така също и съдебната практика на ВКС по конкретни дела, което е много полезно.

Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава....

Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“

Отново чудесно издание на издателство „Изток-Запад“ от 2018 година. Дъглас Мъри е британски журналист, основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на тинк-танк обществото "Хенри Джаксън", както и редактор на елитното британско списание за култура и политика "Спектейтър". В „Странната смърт на Европа“, свободно от цензура, са представени изключително ценни и смели допускания и критики, разсъждава се върху едни от най-наболелите проблеми и теми от съвременния европейски дневен ред, които обаче рядко получават трибуна и обговаряне, различно от официалното, дори официозно представяне на въпросите. Мъри въвежда, изхождайки от констатацията, че днес Европа няма никакво желание да се възпроизвежда, да се бори за себе си и дори да се защити в спор, т.е. намира се в последното действие (преди края) заради две едновременни и взаимосвързани обстоятелства, „от които е почти невъзможно да се възстановим“ – масовото пренасяне на цели народи в Европа, т.е. места, които приличат например на Пакистан във всичко, освен по локацията си. И само по себе си това не е така фатално, ако не е налице и второто обстоятелство – че Европа изгуби вяра в собствените си убеждения, традиции и наследство.

Стефан Цвайг пише този роман-приказка в началото на своя писателски път. А казвам, че е роман-приказка, защото силно напомня преображението, познато от приказката за „Пепеляшка“. Мотивът за феята-кръстница, подпомогнала преобразяването, първоначално само с дрехи, но впоследствие идва и преображение в себеусещането, силата и увереността. Романът започва с тъжно описание на тягостния военновременен свят и унилото положение продължаващо и след войната. Той е особено силно видим в Автрийската провинция, където живее и работи в пощенската станция Кристине Хофленер. Действително съдбата на Кристине е представена като пряка и естествена последица на света, в който е израснала и който я е формирал. Който е превърнал младото момиче в тъжна, безинтересна част от семплия и еднотипен интериор на пощенската станция. Затова шокиращ и силно контрастен е светът на богатите, с който Кристине се сблъсква, поканена от заможните си леля и чичо, дошли от Америка за почивката си в Европа. Бедно облечена, неуверена, уплашена, пристигайки в Швейцарския богаташки курорт, тя се чувства не на място. Това е декорът, на който се разиграва приказното преображение. Приказката за Пепеляшка оживява в самия живот на 28-годишната пощенска служителка. Този непознат за нея живот, със светлина и удоволствия, разбира се, я пленява, безпаметно увлича. И досущ както часовникът бие полунощ и магията свършва, внезапно свършва и нейното гостуване. Разбира се, заблудата, макар и неволна, че тя е една от богатото, доволно от себе си и живота общество, е разкрита. Тук започва втората, по-силна част от романа, а именно частта, в която Стефан Цвайг разкрива грозното лице на бедността, на мизерията и отчаянието в следвоенна Австрия. Показва силата на парите, тяхното огромно всъщност значение, особено когато ги нямаш, както пише авторът. Смазана от бедността и отчаянието, вместо своя принц, Кристине среща Фердинанд, участвал във войната, загубил младостта и илюзиите си, така както ги е загубила и тя.

Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.

Разказът се води като дневник от името на Джейн Болейн (вдовица на брата на Ана Болейн Джордж, екзекутиран от Хенри VIII), Анна от херцогство Клев, следващата му съпруга и Катрин Хауърд, млада и амбициозна представителка от влиятелния род Хауърд (към който също принадлежат Мери и Ана Болейн). Филипа Грегъри насочва вниманието и към недотам известния факт за личността и постижението на Анна Клевска – във време, в което жената е придатък, несамостоятелна част от домакинството о на баща си, брат си или съпруга си, тя успява да постигне споразумение за самостоятелно домакинство, самостоятелна издръжка и независим живот. Ана Клевска не просто успява да оцелее, а осъществява невъзможното дотогава за жена. Наследството на Болейн се оказва тежко – Катрин Хауърд е обезглавена, Джейн Болейн, нейната придворна дама и съюзница (всъщност преследваща собствените си интереси) е обезглавена. Така както Ана Болейн и нейния брат Джордж Болейн, срещу които тя бе свидетелствала за да отведе на ешафода. (Историята е част от „Другата Болейн“). След тях не остава нищо освен спомените и историята.

Поредицата продължава с още една интересна историческа драма. А именно - историята на Мери Стюарт, кралица на Шотландия и нейното пленничество в Англия. Автор на множество заговори срещу братовчедка си Елизабет Тюдор и Англия е оставена в плен и пазена от граф Шрусбъри. Всъщност по-интересна е историята на граф Шрусбъри и графинята – Бес Шрусбъри или Бес от Хардуик, интелигентна, практична и значително изпреварила времето си жена. Тя и графът са разорени, докато изпълняват възложената им от Елизабет Тюдор задача да са домакини на Мери Стюарт. Бес загубва освен състоянието си, също и съпруга си, който се влюбва в кралицата на Шотландия.

Част от серията за Тюдорите (The Tudor series). Увлекателна, исторически достоверна, също както и останалите книги от историческата поредица. Неслучайно авторката Филипа Грегъри, историк и д-р по литература на XVIII век е наричана "кралица на историческия роман" – романите й за Тюдорите са блестяща картина на епохата – събитията, нравите и дори духът на времето е точно уловен и завладяващо пресъздаден. Надеждите за край на религиозните гонения, допускани от католичката Мери се оправдават. Едно от първите управленски решения на кралица Елизабет е възстановяването на църковната независимост и поставянето на кралицата начело на Църквата на Англия, което слага началото на англиканството. Романът на Филипа Грегъри проследява тази бурна епоха и сложните отношения, както и на любовта на Елизабет към нейния довереник лорд Робърт Дъдли. След възкачването на Елизабет лорд Робърт Дъдли започва своето ново издигане и реабилитиране и участие в държавническите дела на Англия.