Романи

Стефан Цвайг, „Клариса“

9
Стефан Цвайг, „Клариса“

Оригиналното заглавие, което Стефан Цвайг дава на ръкописа си е „Светът от 1902 г. до избухването на войната чрез преживяното от една жена“. Така надписан от автора е незавършеният роман и това заглавие казва всъщност много. Разкрива суровостта на света, особено за една жена. Разработени са теми като самотата, лудостта – на личността и на народите, зараждащата се неврология, психиатрия и психология, темата за семейството и абортът, въпроси като моралността и законността, присъдите, които издава и изпълнява общественото мнение и дългът на човека.

 „Клариса“ е тъжен роман за войната и лудостта, която обхваща народите и раните, които нанася на човека, на всеки един малък човек. Романът има и лични, автобиографични моменти за писателя Стефан Цвайг и макар да е формално незавършен, напълно успява да плени читателя.

Клариса е образ, който изпълва със симпатия, отгледана в училище пансион, без майка, с баща, потопен във военната кариера и призвание, неспособен на спонтанен разговор и отношения с децата.

Бащата е болезнено честен, но почти до лудост обсебен от статистическата си работа в служба на императора. Сам прави признанието за смисъла на живота си, за едничкото дело, което изпълва мислите и дните му:“ — Да… още нещо… в продължение на петдесет години научих и разбрах, че в живота може да се посветиш изцяло само на едно дело. Само на едно, но то трябва да се изпълнява изрядно. Не става въпрос за това, какво е делото! Никой не може да излезе от кожата си, но само онзи, който обвърже живота си с едно дело, е сторил правилното. То трябва да е почтено, честно, чисто дело, да е част от него, както собствената му кръв. А дали другите ще го наричат приумица или лудост, е все едно. Важно е човек сам да го възприема за правилно. Човек трябва да умее да служи, да служи, да служи, почтено да служи, независимо дали ще му благодарят, или ще го възнаградят… собственото дело трябва да се познава и да се довежда докрай. Само да има човек нещо, в което вярва…“

Темата за лудостта се прокрадва още няколко пъти в романа, като размисли на Клариса или като думи на професора невролог и психолог, съвременник и конкурент на Фройд – Зилберщайн.

„Лошо сте се учили при мен. В основата си аз съм самата нервност. Едно еврейско наследство. Още като дете то беше развито в мен като болезнено състояние. И до днес съм си все още такъв. В момента, когато остана сам със себе си, ставам неспокоен. Върху мен тегне бреме, което ме бунтува. Затова моята съпруга е отчаяна и ме принуждава да почивам през лятото. Ваканциите са нещо като заплаха за мен. Университетът трябва най-напред да има ваканция, пациентите трябва да отидат на лятна почивка. Аз… цялата ми тайна е да преодолея безпокойството си. А успявам да го направя, колкото повече работя. Трябва да съм зает. Само когато съм зает, се успокоявам. Тогава не ме е страх. Защото страхът от самотата е по-лош от отрова. По-добре да работя, отколкото да нервнича. Когато зная, че зад мен стои и чака неспокойствието, тогава тичам, за да не може да ме хване. Това всъщност е последната тайна на трудолюбието, за което толкова ми се удивляват колегите.

Но вие сигурно сте забелязали: превърнал съм го в метод за лечение. Да ангажираш човека, да намериш за всекиго по нещо, което го занимава, значи да му помагаш. Това е, което ме отдалечава от Фройд. Зная, че той не ме харесва и може би има право. Аз от своя страна нещастно го обичам. Удивлявам се на неговата духовна сила, на неговата смелост, на неговата човешка почтеност и се срамувам, че „официалните“ ме ценят повече от него. Но смятам, че се различаваме в главното. В цял свят правят разлика между нас, макар, пространствено погледнато, той да живее само през седем улици от мен. Фройд смята, че ако се познава проблемът на човека, то той може да се излекува, достатъчно е да му се посочи в какво се състои неговата лудост и каква е причината за нея. Фройд иска да насочи хората към проблема на тяхното разстройство, а аз искам да ги освободя от него. Смятам, че е по-добре на болния да се внуши нещо друго, по-безопасно. Не вярвам, че с истината ще му се помогне. Напротив, трябва да му се внуши друга лудост, нещо, в което да се вкопчи, за да не се самоизяжда. Нали разбрахте, успях да убедя Колман да се заеме с часове по пеене. Сега учи през целия ден, среща се с импресарии и вече мечтае за афиши по всички ъгли на улиците. Зная естествено, че никога няма да стане голяма певица, но й помагам, като отвличам вниманието й, защото искам само да й помогна. Не вярвам, че ще оздравее. Всеки човек има своята лудост или поне предпоставка за лудост. Неговият нагон за значимост иска някъде да се прояви. Индивидът обаче не може да го отстрани, може само да го наклони на една страна, този най-глупав нагон, който съществува, тази страст към собствено отражение в пустотата. Всеки човек, дори и най-духовният, и тъкмо той, има затъмнено място в своя мозък, което не се осветява от разума му — Наполеон е имал идея фикс, семейство Достоевски — своя хазарт, Балзак е искал да стане драматург и търговец. Няма полза от това да се знае истината. Все още не съм попаднал на никого, на когото човек би могъл да помогне да се освободи от собствената си лудост, включително на мен самия.“

„Вие ще успеете, вие няма да се разминете с призванието си. Само търпение. Всеки бива достигнат от собствената си лудост. Само търпение. Някой път вие ще дойдете на моята улица. Вие също. Във всеки случай, каквато сте предвидлива, можете да си направите картонче за картотеката, дори да остане празно, добрият Бог вече е наострил перото.“

Клариса израства умна, наблюдателна, но сдържана, сякаш неспособна на силен порив и спонтанност, на любов. Става асистент на невролога проф. Зилберщайн, посещава международен конгрес по психология и педагогика, на който все пак се влюбва – във французина Леонард. Човечен и прям, осъзнал много от заблудите и открил за себе си значимите неща. Негови са едни от най-интересните размисли за амбицията към постове, за властолюбието и кариеризма: “Високите постове са опасни за посредствени дарования. Характерът се изтощава, когато човек се напряга, за да надхвърли сам себе си. Изведнъж започна да ми се повдига от предизборната кампания в големите градове, тези молби и обещания, тези ръкостискания. Защото благодарността за това, което прави там щастлив един човек, за мен беше вече минало. Всъщност това бе благодарност, достатъчна за двама, а аз тогава, все още изцяло вречен в партията, си казах: „Искам да изляза от въртележката.“ Бих могъл да постигна повече в провинцията. По-добре да остана свързан с човешкото, дори със себе си, отколкото с един фотьойл в „Пале Бурбон“. Помолих да ме изпратят в едно малко градче, нарочно два пъти сменях мястото и ето, че сега съм там.“.

 За съжаление да откриеш любовта в навечерието на Първата световна война и то в лицето на врага е кошмар, лудост, безумие. И все пак се случва.

На кръстопът – дали да направи аборт или да остане дамгосана в свръхконсервативния свят на Виена в началото на миналия век. Особено когато пред очите й е съдбата на Марион – очарователна нейна съученичка от пансиона, чаровна и общителна, но след първоначалното радушно приемане във всяка компания, винаги впоследствие отхвърляна, до когато новите й приятелите разберат, че е извънбрачно дете. Което води до презрението на самата Марион към майка й.

Намесата на проф. Зилберщайн и заминаването на Клариса като доброволка за полева болница са случайните събития, които все пак малко или много подреждат живота й. Доколкото може един живот да бъде подреден в обстановката на световна лудост и ожесточение, които изтриват човешкостта, мисълта и нормалността.

9
Велик
Резюме

Оригиналното заглавие, което Стефан Цвайг дава на ръкописа си е „Светът от 1902 г. до избухването на войната чрез преживяното от една жена“. Така надписан е незавършеният роман и това заглавие казва много. Разкрива суровостта на света, особено за една жена. Разработени са теми като самотата, лудостта – на личността и на народите, зараждащата се неврология, психиатрия и психология, темата за семейството и абортът, въпроси като моралността и законността, присъдите, които издава и изпълнява общественото мнение и дългът на човека. „Клариса“ е тъжен роман за войната и лудостта, която обхваща народите и раните, които нанася на човека, на всеки един малък човек. Романът има и лични, автобиографични елементи за писателя Стефан Цвайг и макар да е формално незавършен, напълно успява да плени читателя.

  • Исторически
    9
  • Психологически
    9
  • 9
Предишен Филипа Грегъри, Орденът на мрака (Книга I Синът на феите)

Сходно съдържание

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първия да коментирате!

Оставете коментар

Your data will be safe! Your e-mail address will not be published. Also other data will not be shared with third person. Required fields marked as *