Елегантността на таралежа

10
Мюриел Барбери, „Елегантността на таралежа“
Романи

Мюриел Барбери, „Елегантността на таралежа“

Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“. Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома, са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации. Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така: "Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. "Грьонел" 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. "Грьонел" 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Рьоне разказва за себе си още: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“ Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.“ В крайна сметка: „…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“