„Последната любов на баба Дуня“, издадена от Сиела през 2017, преводач Жанина Драгостинова, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес.
Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната:
„Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“
Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни – Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови…
Черново край Чернобил е тихо място, до което не достига нито транспорт, нито поща, нито услуги. Затова пък птиците пеят по-силно от другаде, растителността избуява и слънцето грее по-спокойно и ведро от където и да било в града. Баба Дуня е щастлива там да живее дните си, с котките, паяците, мъртвите, които я навестяват и спомените си.
Дъщеря й Ирина е в Германия, а синът й отвъд океана. Той не харесва жени, е единствената информация за него. Баба Дуня получава писма от Ирина, но повече въображението й дописва живота на дъщеря й и внучката й Лаура, която се превръща в нейна надежда и нейна любов. Без да я е виждала и без изгледи да я види.
Ненадейно в селото се появява странен мъж с дете, който се настанява в една от призрачно празните къщи, а баба Дуня разбира, че детето нито е болно, нито са смъртници и Черново край Чернобил не е място за малко, здраво дете, доведено там за отмъщение към бившата съпруга.
Това събитие води до сътресение в спокойно живот на малката общност, случва се убийство, но детето е взето от майката, а пък обитателите на Черново са обвинени в убийство. Баба Дуня винаги водена от изключително здравите морални устои и принципи поема вината и така се оказва в затвора. Духът й е, както винаги несломим и това нещастие й тежи, само доколкото я откъсва от спокойния, човешки земен живот в Черново, който е избрала за свой последен пристан.
Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново, че не е научила дъщеря си да бъде щастлива и да обича живота, което в крайна сметка довежда и до разпадане на нейното семейство в Германия.
„Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“
