“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за думите на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“.
В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения.
Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка.
Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.
„…– чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! – Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. – И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.“
Студентът Саша Панкратов е изхвърлен от института (а впоследствие разследван, в затвора и заточен в Сибир), в който учи уж заради един стенвестник, в който е отпечатал шеговити епиграми за колеги; в действителност, той играе ролята на брънка в жестока политическа интрига на кръга около Сталин – Ягода търси слабо място на Ломинадзе. Саша Панкратов няма и представа за тях, в затвора той връща миг по миг дните си и не открива причина да бъде обвинен, усещането на чутовна несправедливост е смазващо, но и е достатъчно разумен да разбере, че щом е попаднал в „разследване“, в затвора, без да му е посочено в нито един миг обвинението срещу него („вие ще ни кажете“) вече няма да се измъкне. След седмиците в затвора, без обвинение, без съд, Саша е изпратен на заточение в Сибир.
И след живота в предградията на Москва от Сталиновия период, Рибаков рисува трудна, но убедителна картина на живота на заточениците през 30-те години. В тази част са едни от най-задълбочените и обмислени диалози, разговорите между политическите „престъпници“, най-интересните характери и черти на човешките характери.
Политическият заточеник заявява:
„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл…“
„–Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт – каза Саша.
–Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ – презрително подхвърли Квачадзе.“
Заточението в Сибир е обрисувано, без да се изпуска от поглед животът в Москва и по върховете на политическата номенклатура. Образът на Сталин е шокиращ, но не по-малко шокиращ страхът, сковал иначе суровите политически водачи на СССР от 30-те.
„Да допуснем – съгласи се Сталин, – съмнително е, но да допуснем. Обаче той се унижава. А никой никога не забравя собственото си унижение. Всичко може да се забрави: оскърбления, обиди, несправедливости, но нито един човек не забравя унижението, то си е в човешката природа. Зверовете се преследват, бият се, убиват се, изяждат се, но не се унижават взаимно. Само хората се унижават. И нито един човек не забравя унижението си и никога не прощава на онзи, пред когото се е унижавал. Напротив, намразва го завинаги. И колкото повече Зиновиев възхвалява Сталин, колкото повече се унижава пред него, толкова повече ще мрази другаря Сталин…“
Жестокостта на времето е навсякъде, всеки от героите живее в страх, от най-ниското ниво на пирамидата до най-високото, без изключение. Страхът по върховете, страхът на самия Сталин е не по-малък от страха на отрудените хора от Арбат, дори политкомисарите, дори селяните в Сибир. Това е зловещата мрежа, щракащият механизъм, повсеместното следене, мерене на приказките, завоалирано говорене и мълчание. Но понякога и мълчанието е опасно. Не можеш и да мълчиш. Да вдигаш ръка и да ръкопляскаш също не носи утеха, нито сигурност. Всеки е всекиму враг. И всеки едновременно следи и е следен, докладва, обвинява. Един неточен израз може да бъде оценен като политическа грешка, която да прати изреклия го в Сибир.
И да, страхът е най-големия бич на тоталитаризма. Всичко друго е второстепенно.
„…За целта е нужна силна власт, внушаваща страх на народа. Страхът трябва да се поддържа с всякакви средства, теорията за незатихващата класова борба дава всички възможности за това. Ако при този процес загинат няколко милиона души, историята ще го прости на другаря Сталин. А ако той остави държавата беззащитна, ако я обрече на гибел – историята никога не ще му прости. Великата цел изисква велика енергия, великата енергия на един изостанал народ се постига само с велика жестокост.“
И ако трябва да се направи някакъв паралел с днешния ден, той е може би именно в посоката на следенето, докладването, обвиняването и отричането на правото на инакомислие. Кенсъл-културата не е Сибир, но посоката е такава и е грешна. Защото словото е началото и то винаги трябва да бъде свободно.
В предговора на българското издание Анински пише:
„Заради какво изхвръкна от института Саша Панкратов? Заради думи. Заради един стенвестник. Не пожела да публикува уводна статия: и без това тя ще повтори точ в точ уводната статия от многотиражката.
Ще повтори — и тъкмо в това се крие смисълът на повторенията — те въвличат. Въвличат те в ритъма на поклоните, в ритъма на ритуала. Езиковите шаблони и щампи не са „форма“, а същина на мисленето. Рибаков е прозрял това.“
