„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира:
„Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“
И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД).
Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
„Навремето Маркс е писал, че никой не може да бъде хвърлен в затвора заради своите политически и религиозни убеждения. Лесно му е било на Маркс да пише така – той не е притежавал държавна власт. И Маркс си е носил буржоазните предразсъдъци. Ако бе притежавал държавна власт, щеше да съобрази, че политическите възгледи бързо се превръщат в политически действия, че инакомислещият човек е потенциален враг.“
Разговорите и размислите на заточениците са контрапункт на философията на Сталин. И докато те успяват да запазят хуманно, човешко лице, то в плановете на другаря Сталин всяка човечност е осъдена, всяко съчувствие е слабост и трябва да бъде изтръгната, унищожена. И то в контекста на повсеместно следене, доносничене, докладване, репресии. Всеки наблюдава и докладва всеки. Ето версията на Рибаков за част от размишленията на Сталин:
„От другия библиотечен шкаф Сталин извади томче на Плеханов, и него отвори на отбелязаната страница…
„Що е терор? – пишеше Плеханов. – Това е система от действия, които имат за цел да наплашат политическия враг, да всеят ужас в редиците му.“
Това определение е по-правилно от Енгелсовото, защото утвърждава позитивната роля на терора, но то е и недостатъчно. То ограничава обекта на терор само до врага, само до противника. Плеханов е изтълкувал примитивно латинската дума terror – страх, ужас…
В действителност терорът е не само средство за потискане на инакомислието, а преди всичко средство за установяване на единомислие, произтичащо от един общ за всички страх. Само така може да се управлява народ, и то в негово интерес. Никога не е имало, няма и не ще има никакво народовластие. Власт на народа не може да съществува, може да съществува само власт над народа.
Най-силен страх внушават масовите тайни репресии и тъкмо те трябва да бъдат и са основен метод на терора.“
„Терорът не само привиква народа към безпрекословно подчинение, той възпитава у него равнодушие към жертвите. Внушава съзнание за малоценност на човешкия живот, унищожава у него буржоазните представи за морал и нравственост. И тогава народът се подчинява без съпротива. Колективизацията и разкулачването великолепно го доказаха. Отнехме на селяните земята, добитъка, инвентара – селяните се подчиниха. Гладът в началото на 30-те години отнесе милиони хора – хората покорно умираха.
Сега трябва да покорим най-трудното – апарата, да покорим старите кадри, да покорим будягиновци, а тях можем да ги покорим само като ги унищожим. Процесът срещу Зиновиев – Каменев ще сложи началото.“
В същото време, идеалиста, почтения Саша, в заточението си смята така:
„ И още нещо се убедих през тази година на затвор, етапно пътуване, заточение: на света няма нищо по-скъпо и по-свято от човешкия живот и човешкото достойнство. И онзи, който посяга на човешкия живот, е престъпник, онзи, който унижава човешкото в човека, също е престъпник.“
На Сталин Рибаков приписва мисълта: „Всичко на тоя свят свършва с предателство: и враждата, и дружбата.“
И пак на Сталин е приписано непреходното разсъждение за така наречената интелигенция, важимо, смятам, във всеки период: „За да подчиниш един народ, трябва или да унищожиш, или да купиш интелигенцията му. Или още по-правилно – една част да унищожиш, друга да купиш и да я държиш под страх.“
Наред с ужасът на репресиите, в романа има и ирония. Такава има в разговора на сестрите Нина и Варя, едната убедена и вярваща, че каквото и да прави партията и нейния водач Сталин е за добро и другата, макар и млада, без усилие прозряла лицемерието, фалша и жестокостта на режима:
- Защо си окачила снимката на Саша? – попита Нина.
- А тебе защо те смущава това?
- Живеем в една стая, трябва някак да се съобразяваме една с друга.
- А ти мене питала ли си ме, когато си окачила снимката на този наш най-добър машинист?
И посочи портрета на Сталин.
- Защо машинист? – не разбра веднага Нина.
- Че как. Железничарите пишат: нашият най-добър машинист е Сталин.“
Поредицата „Децата на Арбат“ включва книгите: „Децата на Арбат“, „Трийсет и пета и други години“, „Страх“ и „Прах и пепел“, които са библиографска рядкост.
