Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

10
Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира:

 „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“

И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД).

Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

 „Навремето Маркс е писал, че никой не може да бъде хвърлен в затвора заради своите политически и религиозни убеждения. Лесно му е било на Маркс да пише така – той не е притежавал държавна власт. И Маркс си е носил буржоазните предразсъдъци. Ако бе притежавал държавна власт, щеше да съобрази, че политическите възгледи бързо се превръщат в политически действия, че инакомислещият човек е потенциален враг.“

Разговорите и размислите на заточениците са контрапункт на философията на Сталин. И докато те успяват да запазят хуманно, човешко лице, то в плановете на другаря Сталин всяка човечност е осъдена, всяко съчувствие е слабост и трябва да бъде изтръгната, унищожена. И то в контекста на повсеместно следене, доносничене, докладване, репресии. Всеки наблюдава и докладва всеки. Ето версията на Рибаков за част от размишленията на Сталин:

 „От другия библиотечен шкаф Сталин извади томче на Плеханов, и него отвори на отбелязаната страница…

„Що е терор? – пишеше Плеханов. – Това е система от действия, които имат за цел да наплашат политическия враг, да всеят ужас в редиците му.“

Това определение е по-правилно от Енгелсовото, защото утвърждава позитивната роля на терора, но то е и недостатъчно. То ограничава обекта на терор само до врага, само до противника. Плеханов е изтълкувал примитивно латинската дума terror  – страх, ужас…

В действителност терорът е не само средство за потискане на инакомислието, а преди всичко средство за установяване на единомислие, произтичащо от един общ за всички страх. Само така може да се управлява народ, и то в негово интерес. Никога не е имало, няма и не ще има никакво народовластие. Власт на народа не може да съществува, може да съществува само власт над народа.

Най-силен страх внушават масовите тайни репресии и тъкмо те трябва да бъдат и са основен метод на терора.“

„Терорът не само привиква народа към безпрекословно подчинение, той възпитава у него равнодушие към жертвите. Внушава съзнание за малоценност на човешкия живот, унищожава у него буржоазните представи за морал и нравственост. И тогава народът се подчинява без съпротива. Колективизацията и разкулачването великолепно го доказаха. Отнехме на селяните земята, добитъка, инвентара – селяните се подчиниха. Гладът в началото на 30-те години отнесе милиони хора – хората покорно умираха.

Сега трябва да покорим най-трудното – апарата, да покорим старите кадри, да покорим будягиновци, а тях можем да ги покорим само като ги унищожим. Процесът срещу Зиновиев – Каменев ще сложи началото.“

В същото време, идеалиста, почтения Саша, в заточението си смята така:

„ И още нещо се убедих през тази година на затвор, етапно пътуване, заточение: на света няма нищо по-скъпо и по-свято от човешкия живот и човешкото достойнство. И онзи, който посяга на човешкия живот, е престъпник, онзи, който унижава човешкото в човека, също е престъпник.“

На Сталин Рибаков приписва мисълта: „Всичко на тоя свят свършва с предателство: и враждата, и дружбата.“

И пак на Сталин е приписано непреходното разсъждение за така наречената интелигенция, важимо, смятам, във всеки период: „За да подчиниш един народ, трябва или да унищожиш, или да купиш интелигенцията му. Или още по-правилно – една част да унищожиш, друга да купиш и да я държиш под страх.“

Наред с ужасът на репресиите, в романа има и ирония. Такава има в разговора на сестрите Нина и Варя, едната убедена и вярваща, че каквото и да прави партията и нейния водач Сталин е за добро и другата, макар и млада, без усилие прозряла лицемерието, фалша и жестокостта на режима:

  • Защо си окачила снимката на Саша? – попита Нина.
  • А тебе защо те смущава това?
  • Живеем в една стая, трябва някак да се съобразяваме една с друга.
  • А ти мене питала ли си ме, когато си окачила снимката на този наш най-добър машинист?

И посочи портрета на Сталин.

  • Защо машинист? – не разбра веднага Нина.
  • Че как. Железничарите пишат: нашият най-добър машинист е Сталин.“

Поредицата „Децата на Арбат“ включва книгите: „Децата на Арбат“, „Трийсет и пета и други години“, „Страх“ и „Прах и пепел“, които са библиографска рядкост.

10
Уникален
Резюме

„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

  • Исторически
    10
  • Политически
    10
  • Интелектуален
    10
  • Общочовешки
    10
Следващ Борис Пастернак, „Доктор Живаго“
Предишен Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“

Сходно съдържание

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първия да коментирате!

Оставете коментар

Your data will be safe! Your e-mail address will not be published. Also other data will not be shared with third person. Required fields marked as *