Романи

Борис Пастернак, „Доктор Живаго“

9.3
Борис Пастернак, „Доктор Живаго“

„Свещта гореше у дома. Свещта гореше“

Романът „Доктор Живаго“ е написан през 1955. Публикуван е в Русия през 1988 (публикуван е за първи път през 1957 на италиански).  На писателя Борис Пастернак през 1958 г. е присъдена Нобеловата награда за литература за романа, но писателят отказва да я получи.

В романа много детайлно е разказана драматичната руска история и събитията от XX век, живота и нравите, действителността преди Революцията, по време на Първата световна война и след това. Проследявайки личните истории и съдби на Юрий Андреевич Живаго, неговото семейство и житейски срещи, на Лара (Лариса) и нейния съпруг Антипов – Стрелников, както и нейната лична трагична съдба се разкрива живописно и сложната руска история (а двамата литературно и съдбовно съпоставени, бидейки „вписани редом във страницата черна на съдбата“), така както може да бъде видяна само през призмата на човешката съдба.

Лихачов нарича романа лирическа изповед на самия Пастернак.

Романът е изпълнен със знаци, съдбовни случайности, които белязват съдбите на героите и доказват, че всичко случващо се така е било замислено от съдбата, така както е описано при случката със свещта на прозореца, незначителен детайл, който, оказва се свързва героите и е увековечено в стиховете на Живаго в „Зимна нощ“ (след Епилога):

Стъклото в зимната тъма

От скреж цъфтеше.

Свещта гореше у дома,

Свещта гореше.

Бе в сенки целият таван,

Сред тъмнината.

И крак до крак, и длан до длан

съдба в съдбата.

Любовта и трагедията на Юрий Живаго и Лара (Лариса Фьодоровна) допринасят за цялостното чувство за безнадеждност, което се налага в романа. В любовта, и в света на революции и войни.

Размислите на д-р Живаго присъстват в целия роман, задълбочени мислени монолози, вдъхновени и провокирани от екстремните събития около него и родени от добротата и чувствителността на един много фин човек и аристократичен ум, провокиран от абсурдността на света, невероятността на случващото се около него обръщане на света:

Фуражката непрекъснато се свличаше от превързаната му глава. Вместо да я свали и да я носи в ръка, той току я нагласяваше и нахлупваше по-дълбоко, въпреки раната, а двама червеноармейци с готовност му помагаха.

В тази нелепост, противна на здравия разум, имаше нещо символично. И докторът, покорен от нейната многозначителност, изпитваше желание да изтича навън и да спре гимназиста с думите, които бяха готови да се откъснат от устата му. Той искаше да викне и на момчето, и на хората във вагона, че спасението не е във верността към формалностите, а в освобождаването от тях.“

***

„Веднага разпита и научи, че изразът „къщата с фигурите“ е също толкова разпространен в Юратин, както имената на кварталите според църковните енории или адресът „на петте кьошета“ в Петербург.“

„…всяко нещо си ма граници. За толкова време все до нещо трябваше да се стигне. А стана ясно, че за вдъхновителите на революцията суматохата на промените и разместванията е единствената родна стихия, дай им само нещо в мащабите на земното кълбо, те за това си умират. Нови светове, преходни периоди – това е тяхната самоцел. На нищо друго не са научени, нищо не умеят..“ (Живаго)

Д-р Живаго многократно се оказва в епицентъра на бойни действия. Не само по време на Първата Световна война, когато е мобилизиран, а сега, след Революцията, когато е пленник. Без да го желае едва не убива млад войник, а до него умира един от младите партизани. На врата на загиналия открива амулет с листче – псалм от Библията, за който се смятало, че пази от куршуми. На врата на противника, който първо смятат за загинал, откриват също медальон, със същия псалм (90) на църковнославянски. Човешко.

***

Обяснението на Лара за настъпилата разруха в света, в личното пространство след войната и с идването на войната е дълбоко и силно, предизвикващо размисли и днес:

„Тогава на руската земя дойде неправдата. Най-голямата беда, коренът на бъдещото зло беше загубената вяра в цената на собственото ни мнение. Някои си въобразиха, че времето, когато следвахме гласа на собствения си инстинкт, е отминало, че вече трябва да играем по общата свирка и да живеем с чужди, натрапени представи. Започна да се засилва властта на фразата, отначало на монархичната, после на революционната…“

***

Съкрушаваща е историята на Памфил Палих от партизанския лагер, който обича до полуда жена си и трите си деца. Страхува се за тях непрестанно, като този му страх го довежда до лудост. Един ден до лагера се довлича човек с отрязана ръка и крак, завързани на гърба му и с предупредителна дъсчица, сложена от мъчителите му, че същото чака всеки, ако до уречения срок партизаните не се покорят на корпуса на Вицин.

Облян в кръв, с пресекващ и заглъхващ глас, непрестанно губейки съзнание, многострадалният нещастник разказа за изтезанията и мъченията в тиловите военно-следствени и наказателни части на генерал Вицин. Бил осъден на обесване, но като помилване му сменили наказанието с отсичане на ръката и крака, за д аго пратят в този осакатен вид да плаши партизаните. Почти до лагерната гранична линия го пренесли на ръце, там го пуснали на земята и му наредили да пълзи, като го подтиквали отдалече с изстрели във въздуха…..

Памфил Палих беше в тълпата, която бе обкръжила умиращия. Той го видя, чу разказа му, прочете заканителния надпис на дъсчицата.

Постоянният страх за съдбата на семейството му, в случай че го убият, го обзе с небивала сила. Във въображението си ги виждаше вече подложени на мъчителни изтезания, виждаше изкривените и от болка лица, чуваше стоновете им и виковете за помощ. За да ги спаси от бъдещите страдания и д а прекрати собствените си, той, луд от мъка, сам ги изкла. Съсече жена си и трите си деца със същата остра като бръснач брадва, с която бе дялкал играчки от дърво за момиченцата  и за любимеца си Фльонушка.

Най-странното бе, че не се самоуби веднага след стореното. Какво ли бе мислил Какво би могъл да очаква от бъдещето? Какви планове и намерения би могъл да има? Той беше явно умопобъркан безвъзвратно свършено същество…

Докато Ливерий, докторът и членовете на военния съвет заседаваха и обсъждаха какво д аго правят, той бродеше на свобода из лагера с клюмнала на гърдите глава, с невиждащи мътножълти очи, с  поглед изпод вежди. Тъпата усмивка на нечовешко, непобедимо страдание не слизаше от лицето му.

Никой не го жалеше. Всички се отдръпваха от него. Чуваха се гласове за саморазправа. Не ги подкрепиха.

Повече нямаше какво да прави на този свят. На заранта изчезна от лагера, както бяга от себе си ненормално, болно от бяс животно.“

Политически диалози и констатации:

Дудоров (приятел на Юра) в Епилог:

„Мисля, че колективизацията беше погрешна, неправилна мярка. За да скрият несполуката, наложи се по всички възможни начини за сплашване хората да бъдат отучени да имат мнение и да мислят, да ги принудят да виждат несъществуващото и да твърдят обратното на очевидното…

И когато пламна войната, нейните реални ужаси, реалната опасност и рискът от реална смърт дойдоха като спасение в сравнение с безчовечното господство на неистината…“

***

Беше мрачен дъждовен ден в два цвята. Всичко осветено изглеждаше бяло, всичко неосветено – черно. И в човешката душа цареше същият опростен мрак, без омекотяващите отсенки и полутонове.“

***

„Разговорите им на тих глас, дори най-незначителните, биваха значими като Платоновите диалози.

Още повече от общността на душите ги обединяваше пропастта, която ги делеше от останалия свят. И за двамата беше еднакво отблъскващо всичко фатално типично в съвременния човек, неговата заучена възторженост, кресливият му патос и онази смъртна обезкриленост, внушавана от безбройните корифеи на науките и изкуствата с цел гениалността завинаги да остане най-голяма рядкост.

Любовта им беше безмерна. Но всички хора се влюбват и не забелязват изключителното в своето чувство.

А за тях – и в това беше тяхната неповторимост – миговете, когато като повей на вечността в обреченото им човешко битие ги парваше дъхът на страстта, бяха минути на откровение и овладяване на все нови и нови неща за себе си и за живота.“

Юра към Лара:

„Аз не обичам тези, които са винаги прави, никога не са падали, не са се препъвали. Тяхната добродетел е мъртва и не струва пукната пара. Красотата на живота не се е разкривала пред тях.“

„…Не ме случай. Исках да кажа, че те ревнувам от нещо тъмно, несъзнателно, от нещо, за което няма обяснение, което и през ум не може да ти мине. Ревнувам те от всичко, което те заобикаля, от капчиците пот по кожата ти, от бацилите, които се носят във въздуха и могат да проникнат в теб, да отровят кръвта ти. Така те ревнувам и от Комаровски, който ще те отнеме някога от мен, както някога ще ни раздели моята или твоята смърт. Знам, че тези думи ще ти се сторят някакъв поток от неясноти. Не мога да се изразя по-ясно и по-точно. Аз безумно, безкрайно, до лудост те обичам.“

Лара към Юра:

„Остана само небитовата, неприложената сила  на голата, обрана до шушка душевност, за която нищо не се е променило, защото през цялото време е треперила, зъзнала е и се е стремила към най-ближната до себе си, също гола и самотна. Ние с теб сме като първите хора, като Адам и Ева, които в началото на света не са имали с какво да се прикрият – и ние с теб сме така голи и бездомни в края на света. Ние с теб сме последният спомен за всичко безкрайно, велико, което е било сътворено в света за хиляди и хиляди години между тях и нас, и в памет на тези изчезнали чудеса ние дишаме и се обичаме, и плачем, и държим един за друг, и се вкопчваме един в друг.

След смъртта на Юра брат му Евграф Живаго към Лариса Фьодоровна (Лара): „И помнете. Никога, каквото ще да става, човек не бива да се отчайва. Да се надяваме и да действаме – това е нашият дълг в нещастието.“

Романът е не само исторически, не само политически, но и за любовта, за невъзможната, пречупвана от обстоятелствата и съдбата, без възможност за щастие.

„О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна!“

Дълбок и въздействащ роман.

9.3
Велик
Резюме

Романът „Доктор Живаго“ е написан през 1955. Публикуван е в Русия през 1988 (публикуван е за първи път през 1957 на италиански). На писателя Борис Пастернак през 1958 г. е присъдена Нобеловата награда за литература за романа, но писателят отказва да я получи. В романа много детайлно е разказана драматичната руска история и събитията от XX век, живота и нравите, действителността преди Революцията, по време на Първата световна война и след това. Проследявайки личните истории и съдби на Юрий Андреевич Живаго, неговото семейство и житейски срещи, на Лара (Лариса) и нейния съпруг Антипов - Стрелников, както и нейната лична трагична съдба се разкрива живописно и сложната руска история (а двамата литературно и съдбовно съпоставени, бидейки „вписани редом във страницата черна на съдбата“), така както може да бъде видяна само през призмата на човешката съдба. Лихачов нарича романа лирическа изповед на самия Пастернак. Романът е изпълнен със знаци, съдбовни случайности, които белязват съдбите на героите и доказват, че всичко случващо се така е било замислено от съдбата, така както е описано при случката със свещта на прозореца, незначителен детайл, който, оказва се свързва героите и е увековечено в стиховете на Живаго в „Зимна нощ“. Любовта и трагедията на Юрий Живаго и Лара (Лариса Фьодоровна) допринасят за цялостното чувство за безнадеждност, което се налага в романа. В любовта, и в света на революции и войни. Размислите на д-р Живаго присъстват в целия роман, задълбочени мислени монолози, вдъхновени и провокирани от екстремните събития около него и родени от добротата и чувствителността на един много фин човек и аристократичен ум, провокиран от абсурдността на света, невероятността на случващото се около него обръщане на света. Романът е не само исторически, не само политически, но и за любовта, за невъзможната, пречупвана от обстоятелствата и съдбата, без възможност за щастие. „О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна!“ Дълбок и въздействащ роман.

  • Исторически
    9
  • Философски
    10
  • Въздействащ
    9
  • 9
Следващ Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 3 „Страх“
Предишен Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

Сходно съдържание

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първия да коментирате!

Оставете коментар

Your data will be safe! Your e-mail address will not be published. Also other data will not be shared with third person. Required fields marked as *