„Детското гости“ е изключителен разказ на Фицджералд. Особено за хора, които са родители. Случката е колкото комична, толкова и педагогическа, но …. за родителите. По-точно за тези родители, които смятат, че на тяхното отроче всичко е позволено, извинимо, допустимо и следва да бъде прощавано, защото то е прекрасно, съвършено и винаги невинно. И да не е невинно, трябва да се гледа като на невинно, защото това е презумпция, а може ли дете да не е невинно?
Но и за родителите, които не следва да забравят, че освен родители са и възрастни, предполага се уравновесени хора, нечии приятели, колеги. Въобще, много сладък и твърде поучителен разказ.
Идит е малко съкровище, обожавано от майка си и баща си –Джон Андрос. Когато татко отива на работа, мама Идит и малката Ид се приготвят за детско гости у семейство Марки, а съпрузите на мисис Марки и Идит Андрос са приятели, „затова двете жени поддържаха престорено любезни отношения“. Малкият Били Марки е няколко месеца по-малък от Ид. След няколко часа, децата са уморени. Идит Андрос чака да дойде съпругът й за да види малката ИД колко е прелестна сред другите деца, а той се бави. Междувременно малката Ид се опитва да грабне мечето на малкия Били Марки. В схватката успява да го бутне, но вместо укор, получава необяснимо окуражаване от страна на майка си Идит.
„Неочаквано се чу рев. Ид беше докопала мечето на Били, издърпвайки го насила от ръцете му, а когато той се опита да си го вземе обратно, тя го блъсна най-безцеремонно на пода.
— О, Ид! — извика майка й, като потискаше желанието си да се разсмее.
Джо Марки, хубав, широкоплещест трийсет и пет годишен мъж, вдигна сина си и го изправи отново на крака.
— Ама и ти си един мъж — весело каза той. — Да се дадеш на едно момиче да те повали. Голям мъж, няма що.
— Удари ли си главата? — пристигна разтревожената мисис Марки, след като изпрати предпоследната майка до вратата.
— Неее — отвърна Марки. — Удари си нещо друго, нали, Били? Удари си нещо друго.
До този момент Били беше забравил удара и вече правеше опити да си възвърне собствеността. Сграбчи един от краката на мечето, който стърчеше извън обятията на Ид, и го задърпа, но безуспешно.
— Не — категорично отказа Ид.
Неочаквано, окуражена от успеха на предишната си полуслучайна маневра, Ид пусна мечето, хвана Били за раменете и го повали назад.
Този път той се приземи по не чак толкова безопасен начин — главата му се удари о пода с тъп звук точно там, където свършваше килимът, при което той пое дъх и нададе неистов писък.
Изведнъж в стаята настана бъркотия. Марки ахна и се втурна към сина си, но жена му стигна първа до пострадалото дете и го взе на ръце.
— О, Били — извика тя, — как се удари само! Заслужава да я напляскат.
Идит, която веднага беше изтичала при дъщеря си, чу тези думи и сви сърдито устни.
— О, Ид — прошепна формално тя. — Лошо момиче!
Неочаквано Ид отметна главица назад и се разсмя. Това беше силен смях, възторжен смях, изпълнен с победа, предизвикателство и презрение. За нещастие беше и заразителен. Преди да осъзнае деликатността на положението, майка й също се разсмя — смехът й бе силен, звънък, същият като на дъщеря й и със същите оттенъци.
След това, пак така внезапно, тя млъкна…
…Лицето на мисис Марки беше почервеняло от яд, а Марки, който опипваше с един пръст задната част на главата на детето, я изгледа намръщено.
— Вече има цицина — каза с укор той. — Ще донеса мехлема.
Мисис Марки обаче избухна:
— Не виждам нищо смешно в това, че детето се удари — каза тя с разтреперан глас.
Междувременно малката Ид гледаше майка си с любопитство. Тя забеляза, че нейният смях беше накарал и майка й да се разсмее, и се почуди дали една и съща причина ще предизвиква винаги едно и също последствие. И така, тя избра точно този момент, за да отметне назад главица и отново да се разсмее.
Този неин смях беше последната капка, която накара майка й да изпадне в истинска истерия. Тя затисна уста с носната си кърпичка и се разкиска неудържимо. Това беше нещо повече от нервност — чувстваше, че по свой специфичен начин тя се смее с детето си, смееха се заедно.“
И така, детското гости завършва с появата на г-н Андрос, който успява единствено да види, че домакините семейство Марки си позволяват да изгонят двете му съкровища. Какво му остава на един съпруг, баща и мъж на честта?
„При първия удар и двамата се подхлъзнаха и се строполиха на тротоара, надигнаха се и отново се повалиха на земята. Забелязаха, че върху тънкия сняг встрани устойчивостта е по-добра, и се вкопчиха един в друг там, където се въртяха разярени, а снегът под краката им се превърна в рядка кал.
Улицата беше пуста и ако не се смятаха късите им морни пъхтения и плясъкът, когато някой се свлечеше в калния сняг, двамата се бореха тихомълком, ярко осветени от луната и от кехлибарената светлина, която идеше от отворената врата. На няколко пъти паднаха едновременно и тогава схватката продължаваше яростно върху моравата.
В продължение на петнайсет-двайсет минути те се бориха като обезумели на лунната светлина. В един мълчаливо уговорен интервал и двамата бяха съблекли саката и жилетките си и сега ризите на гърбовете им висяха на мокри мръсни парцали. И двамата бяха окъсани, окървавени и толкова изтощени, че можеха да стоят изправени само ако се подпират един на друг — докосване или и най-малко блъсване караше и двамата да се свличат на четири крака.
Но не умората сложи край на схватката им, пък и самата й безсмисленост бе причина тя да не бъде прекратена. Спряха, защото по някое време, както се протягаха един към друг на земята, доловиха мъжки стъпки, които се приближаваха по тротоара. Двамата някак си се бяха търколили в сянката и когато чуха шума, престанаха да се бият, замряха, спряха да дишат и лежаха вкопчени като момченца, които си играят на индианци, докато стъпките отминаха. След това се вдигнаха на крака, олюлявайки се, и се изгледаха като пияни.“
Двете семейства успяват накрая да се сдобрят, макар и формално. Обаче в действителност обидата, нанесена заради дете, не може да бъде простена и отмината. Но това е животът, детските гости е по-добре да бъдат избягвани.
Препоръчвам.
