Издадена на български през 2019, книгата представлява сборник с есета (морални принципи), философски размисъл за живота днес, предизвикателствата и битките, които водим и имаме да водим тук и сега.
Книгата не е в никакъв случай „наръчник“ за психологическа самопомощ, при все че има безспорна практическа ценност (доколкото помага да осъзнаеш къде си се поставил сам в скалата на ценностите и житейските битки), нито чисто философски труд. По-скоро поредица от есета и размисли с безкрайно много неочаквани препратки, позовавания и разсъждения върху широко познати и привидно ясни въпроси.
Питърсън е преподавател по психология в Харвард и в университета в Торонто, един от най-ярките съвременни мислители. Особено популярен става след публичното си обявяване в защита на реалната, а не привидна „свобода на словото“ във време и на място, където – парадоксално, но факт – това звучи политически некоректно. Неговата позиция е принципна и не почива на никакви крайни политически убеждения, а е практическо изпълнение на основополагащия принцип да се казва истината. Чисто и просто. Натискът над словото или „принудителната реч“ е неприемлив за Джордан Питърсън. („Говори това, което мислиш“, „Да бъдеш откровен, действа наистина ободряващо“, както пише в Предговора Норман Дойджи, д-р по медицина, психиатър).
Както неприемливи са всички идеологии (Питърсън е особено критичен към всяка идеология, независимо от кого и с каква цел се проповядва). „ Какво точно се случи през изминалия двайсети век? Защо трябваше десетки милиони да умрат, принесени в жертва на новите догми и идеологии? Как стана така, че създадохме нещо по-лошо, даже много по-лошо от аристокрацията и изопачените религиозни вярвания, чието място съвсем логично се опитаха да заемат комунизмът и фашизмът…“
Тръгвайки от най-старите митове и религиозни книги като Стария завет например, Питърсън развива тезата, че същностното в тях е поуката, а не описанието какъв е светът. Допуска, че устните традиции, митовете и библейските разкази изобразяват света като сцена, чиито основни съставни елементи са хаосът и редът, а не материалните предмети. Светът на социалната структура, познатото срещу непознатото и неочакваното, непредсказуемото. Това основополагащо разбиране е и в основата на подзаглавието или необходимостта от система от ценности и принципи, без които хаосът ще надделее.
Ето един субективен поглед към най-интересните есета:
Изправете се. Т.е. изберете да сте уверен и светът ще бъде по-добро място за вас. Есе, разказващо интересната история на нашата еволюция и действащите и сега неврохимични процеси, наблюдавани и при други видове, например омарите. Химичните процеси, протичащи в мозъка на победилия и загубилия битката омар са коренно различни, което намира израз в стойката и езика на тялото. Излъчването на увереност или покорство зависи от съотношението между серотонина и октопамина. Победата повишава нивото на серотонина, за сметка на октопамина. Това е характеристиката на победителя. И всичко това е в контекста на всъщност изключително древните йерархии на доминиране.
„Ето защо, когато се проваляме, ние реагираме също като омарите, изгубили физическа битка. Раменете ни се отпускат. Навеждаме глава. Изпитваме страх, болка и тревога, чувстваме се слаби. Ако ситуацията не се подобри, развиваме хронична депресия. При това положение ние трудно да се защитим в житейските битки и ставаме лесна мишена за дебелокожи грубяни. Поразителни са не само поведенческите и психо-емоционални прилики. Удивителен факт е, че в мозъка протичат почти същите неврохимични процеси“.
Съвсем накратко – ниският серотонин означава чисто и просто по-малко щастие, повече болка и тревожност, повече болести и по-кратка продължителност на живота – и при хората, и при ракообразните. „По-високото място в йерархията на доминиране и свързаният с това по-висок серотонин съответстват на по-ниски нива на заболеваемост, нищета и смърт – дори когато някои фактори като абсолютният доход се запазват едни и същи. Това е изключително важно заключение, чието значение не може да бъде подценено“.
„Част от възходящите причинно-следствени вериги, повлияни от езика на тялото, протичат извън субективните рамки на индивидуалното съществуване – тоест в социалното пространство, което споделяме с всички останали. Ако човек има лоша стойка на тялото – стои прегърбен, с увиснали рамене, с хлътнал гръден кош и наведена глава – и изглежда незначителен, смачкан и безсилен, той наистина ще се чувства незначителен, смачкан и безсилен. А реакциите на другите само ще засилват това усещане. Хората, подобно на омарите, се преценяват отчасти и по осанката. Ако видът ви издава поражение, околните ще ви възприемат като неудачници. Но ако изправите глава и рамене, тогава ще ви погледнат с други очи и отношението им ще се промени…да се изправиш не е само физически акт…Да се изправиш физически предполага, призовава и изиска да се изправиш метафизически. Да се изправиш, значи да поемеш съзнателно, по собствена воля товара на Битието. Нервната ти система реагира по един изцяло различен начин, когато приемеш осъзнато условията на живота. Така откликваш на предизвикателството, вместо да се готвиш за най-лошото…“
Сравнявайте се с човека, който сте били вчера, а не с някой друг днес. Отправна точка за идеите на Питърсън са поредица експерименти на когнитивния психолог Даниъл Саймънс, които демонстрират зависимостта на зрението от целите, „устойчива слепота на вниманието“ (участниците не виждат разхождаща се горила във видео, което следят с друга конкретна задача). Т.е. хората виждат избирателно не само физиологически (през повечето време използваме периферно зрение), а заслепени от своите желания са неспособни да виждат нещата, такива, каквито са.
Не позволявайте на децата си да правят неща, които ви карат да не ги харесвате. Привидно неочаквано, чак скандално, Питърсън разумно и аргументирано излага тезата, че както всички човешки същества, така и децата, нямат само добри страни, поради което е безотговорно да бъдат просто оставени да се развиват сами. Без влиянието на обществото като коректив и чрез насърчаване на най-доброто в тях, те не биха могли да просперират. Жизненоважният процес на социализация предотвратява много опасности и насърчава стремежа към доброто, неслучайно те отчаяно се борят за вниманието на възрастните и връстниците си, тъй като това внимание е жизненонеобходимо, то ги превръща в „ефективни и цивилизовани колективни играчи“. Всъщност липсата на грижовно (и дисциплиниращо) внимание може да има пагубно въздействие като емоционалното и физическо насилие. Родителите вредят на децата си, като „най-великодушно“ не им обръщат внимание, оставяйки ги в едно неосъзнато, неопределено състояние“, пише Питърсън. Ужасни са щетите, които родителите могат да им нанесат, когато не смеят да ги коригират и ги оставят без напътствие, страхувайки се да не влязат в конфликт с тях. Такива деца са мрачни и унили, вместо ведри и сияещи, неспособни да комуникират адекватно както с връстниците, така и с възрастните. Защото родителят е пропуснал да бъде отговорен като дисциплинира и социализира детето си чрез навременни и уместни корекции в поведението му. Защото да дисциплинираш едно дете е проява на отговорност. Това е „деликатно съчетание между състрадание и дългосрочна преценка“. Питърсън е категоричен, че „родителите, които отказват да поемат отговорност и да дисциплинират децата си, смятат, че могат просто да избегнат конфликта, необходим за правилното възпитание. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на лошото ченге. Но това не е начин да предпазят децата си от болката и страха. Тъкмо обратното: безразличното общество, което е строг съдник, ще влезе в много по-сериозен конфликт и ще настоява за много по-тежко наказание от онова, което ще наложи съзнателният родител. Така че можете или сами да дисциплинирате децата си или да прехвърлите тази отговорност на суровия и равнодушен свят. Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.“
Игнорирането на лошото поведение на детето е мечешка услуга, защото на по-късен етап ще препятства социализацията и сприятеляването с връстници, което пък ще го доведе до отхвърляне (примерът е с детето, което не споделя играчките си, по-късно то не умее и да се сприятелява и бива отхвърлено от връстниците), до самота и изолация.
Затова, какво заключава Питърсън – ако с действията си децата ви ви карат да не ги харесвате, помислете какъв ще е ефектът върху другите хора, които са много по-малко загрижени за вашите деца. Те ще ги накажат още по- жестоко – чрез действие или бездействие. Не позволявайте това да се случи, а по-добре покажете вие какво е приемливо и какво не е, за да могат да се превърнат в достойни и способни обитатели на света отвъд семейството.
Казвайте истината е може би най-дълбокият и важен принцип, въплътен в тези своеобразни 12 правила. Един силен и точен пример за това, колко добро сътворява простото изричане на истината: Солженицин разкрива истината, своята истина, научена от ужасните му преживявания в трудовите лагери и изобличава лъжите на съветския държавен апарат. След издаването на „Архипелаг ГУЛАГ“ никой образован човек вече не се осмелява да изрази гласно подкрепата си за комунистическата идеология.
Фройд ( и не само) смята, че „репресията“ или потискането, в немалка степен допринася за развитието на душевните заболявания, разликата между това да лъжеш и да потискаш истината е незначителна.
„Ние носим отговорността да гледаме смело какво се случва пред очите ни и да се учим от него – дори когато гледката е ужасна, дори ужасът от видяното да разтърси съзнанието ни и да ослепи очите ни…Ницше казва, че стойността на един човек се определя от това колко истина е в състояние да понесе…“
Понякога, всъщност твърде често истината ражда конфликт. Цената на отстояната истина е минаването през конфликта, но това е неизбежно и страхът от противопоставянето не е основание да се избягва истината. (Евангелие от Матей (10: 34) за значението на изречената истина – „Да не мислите, че дойдох да поставя мира на земята; не дойдох да поставя мир, а нож“.) Да, при определени обстоятелства единственото средство за разкриване на истината е войната, войната, чиято цел е мирът…
Изключително силен финал на есето: “Всичко започва с една малка лъжа. После идват още няколко, които да я подкрепят. Идва ред на изкривеното мислене, за да се избегне срамът от лъжите. И още няколко лъжи, за да се прикрият последиците от изкривеното мислене. И тогава идва най-страшното. Повторението превръща тези вече неизбежни лъжи в автоматично, условно, структурно и неврологично обусловено „несъзнателно“ убеждение и стимул за действие. Следва разочарование, защото действието, основано на лъжата, не довежда до желания резултат. Това, че не вярваш в тухлените стени, не значи, че няма да си строшиш главата, ако се опиташ да минеш през някоя. А после ще се ядосваш на реалността за това, че е създала стената.
Така се появява високомерието и чувството за превъзходство, които неизбежно съпътстват съчиняването на успешни лъжи (хипотетично успешни – и точно тук се крие най-голямата опасност. Очевидно всички са повярвали на лъжата, следователно всички, с изключение на мен са глупави и заблудени от мен, а това значи, че всичко може да ми се размине). Тогава се оформя предположението: „Битието се поддава на моите манипулации. Следователно то не е достойно за уважение“.
Това е моментът, в който всичко се разпада, както тялото на Озирис е разкъсано на парчета. Моментът, в който структурата на личността или държавата се срива под въздействието на някаква злонамерена сила. А също и моментът, в който хаосът се надига от подземния свят и като потоп поглъща всичко познато“ но това все още не е Адът.
Адът настъпва по-късно, когато лъжите са разрушили връзката на индивида (или държавата) с реалността. Тогава всичко се разпада. Животът се превръща в кошмар. В безпомощност и разочарование. Надеждата постепенно умира. Лъжецът, подобно на Каин, отчаяно изтъква направените жертви. Но не успява да угоди на Бог. Започва последното действие на драмата.
Измъчван от мисълта за постоянните провали, индивидът се озлобява. Разочарованието и провалът се сливат и образуват една фантазия: светът е твърдо решен д ами причини страдание, да ме унищожи и погуби. Аз трябва да отмъстя. Заслужавам го. В този момент индивидът се изправя пред портите на Ада. Подземният свят, това ужасяващо и непознато място, представлява самото страдание.
В началото на времето, според западната култура, със силата на Словото Бог превръща хаоса в Битие. Според западните схващания се приема за аксиома, че Бог е сътворил мъжът и жената по свой образ и подобие. Ние също използваме речта, за да превръщаме хаоса в Битие. Ние превръщаме многобройните възможности на бъдещето в реалността на миналото и настоящето.
Да говориш истината, значи да превръщаш в Битие най-благотворната от всички възможни реалности. Всяка постройка, изградена от истината, може да издържи хиляди години. Истината може да нахрани и облече бедните, тя дава на хората сигурност и благополучие. Истината смекчава ужасната сложност на човека и я свежда до простотата на неговите думи, и така, вместо да бъде враг, той става съюзник. Истината превръща миналото в нещо наистина отминало и се възползва по най-добрия начин от възможностите на бъдещето. Истината е първичният неизчерпаем природен ресурс. Тя е светлината в мрака.
Вижте истината. Говорете истината.
Истината не се проявява под формата на споделени убеждения, защото тя не е колекция от лозунги, нито е идеология. Тя е нещо лично. Само вие можете да кажете каква е вашата истина. Тя е такава, каквато е, въз основа на уникалните обстоятелства в живота ви. Разберете каква е вашата лична истина. Изразете я внимателно и ясно както пред себе си, така и ред другите. Това ще ви даде сигурност и ще направи по-пълноценен живота ви сега, когато истината е част от убежденията ви. Бъдещето ще е по-благосклонно към вас и може да бъде съвсем различно от миналото, което е определено и неизменно.
Истината блика от най-дълбоките извори на Битието. Тя ще ви помогне да преодолеете неизбежната житейска трагедия, която кара душата да вехне и линее. Ще ви помогне да надвиете ужасното желание да си отмъстите за тази трагедия – част от ужасния грях на Битието, което трябва да изпита всяко страдание просто за да съществува.
Ако животът е различен от това, което искате да бъде, опитайте се да кажете истината. Ако отчаяно сте се вкопчили в някоя идеология или тънете в нихилизъм, опитайте да кажете истината. Ако се чувствате слаби и отхвърлени, ако сте объркани и отчаяни, опитайте да кажете истината. В Рая всеки говори истината. Точно това го превръща в Рай.
Казвайте истината. Или поне не лъжете.“
Обобщени дванадесетте правила за живота могат да бъдат преформулирани и като основни морални принципи, които да доведат до Смисъла. До Смисъла като висше добро, пише Питърсън:
„Цели се високо. Обръщай внимание. Прави онова, което можеш. Не допускай познанието да те направи високомерен. Старай се да бъдеш смирен, защото тоталитарната надменност намира външна изява под формата на нетърпимост, потисничество, тормоз и причиняване на смърт. Отвори очи за собствените си недостатъци – малодушие, злоба, негодувание и омраза. Дай си сметка за пагубната склонност на собствения ти дух, преди да отправяш обвинения към другите или да тръгнеш да оправяш света. Може би проблемът не е в света. А в теб. Защото си се провалил. Пропуснал си целта. Не си оправдал Божието намерение. Провинил си се. По този начин ти допринасяш за нищетата и злото по света. И най-важното, не лъжи. Никога и за нищо на света. Лъжата е най-прекия път към Ада. И големите, и млаките лъжи на нацисткия и на комунистическия режим доведоха до смъртта на милиони души…“
Освен четирите принципа, които избрах да коментирам по-подробно тук, останалите есета също впечатляват с ерудиция и задълбоченост.
Лаконично формулираните, а в известен смисъл и абстрактно, принципи, са вдъхновени от мъдростта, съдържаща се както в хилядолетната човешка традиция и познание (митовете, устната и приказна традиция, старозаветните и новозаветните книги, античната философия и митология, достиженията гръко-римската цивилизация, Ренесанса, мислителите на Просвещението, бащите на психологията и др.), така и от личния професионаленопит на автора – наблюдения, клинична практика и отлично познаване на достиженията в съвременната психология и психиатрия, както във философията, културологията и науките за човека.
Философските му есета за принципите на морала и живота дават и най-точното обяснение на неговите публични позиции и тези, включително споменатата в началото на този коментар – в защита „свободата на словото“. Практически израз на позицията „казвай истината“ – балансирано, обмислено, но точно и без компромиси – конюнктурни, за изгода или други. Чисто и просто истината.
Препоръчвам!
