С „Щиглецът“ Дона Тарт печели награда “Пулицър” за 2014 г. за художествена проза. Критиката го определя като красиво написан „роман за съзряването“. През 2019 е филмиран. Разбира се, той не е просто роман за „съзряването“. Пластовете и темите в него са много повече от това. А сюжетът и бързината са перфектни – увличащи, интелигентно написани, и с премерена доза история на изкуството, философия и литература.
Трудно е да се пише отзив за книга като „Щиглецът“, обемна, с много добра сюжетна и стилова организация, увлекателна (както казах) с изчистения разказ.
„Щиглецът“ е роман, който много си заслужава. При мен първоначално (когато излезе през 2018 на български) не се получи, книгата е близо 1000 страници и чисто и просто тежи, а това ме затрудняваше, тъй като най-често тогава четях с бебе в ръка. Тогава се отказах. Сега започнах отново и бях погълната – буквално. Професионално, интелигентно и увлекателно написана, също както и „Тайната история“, стилът на Дона Тарт е открояващ се и забележителен.
Романът е изповед (повествованието се води от името на героя Тио Декър). Той започва да пише от хотелска стая в Амстердам, ужасен и самотен, разказва историята си ретроспективно – от неговата 13-годишна възраст, когато съдбата изпраща него и майка му в музея Метрополитън в Ню Йорк. Животът на Тио или линията на събитията накратко: отстранен временно от училище и в очакване на срещата с директора, и заради дъжда, двамата се озовават в музея. Както сам отбелязва – тичат сякаш се спасяват (от дъжда), а всъщност бързат към Ада. Тогава избухва бомбена експлозия – терористичен акт и майката на Тио е сред загиналите. Преди да избухне, двамата са в зала с произведения на холандски майстори, там е и шедьовърът на Фабрициус „Щиглецът“ – прекрасна картина, изобразяваща малка птичка с оковано краче на бледожълт фон. Вълнуваща, нестандартна, покоряваща (картината понастоящем се намира в кралската галерия “Маурицхойс” в Хага). Освен тях в залата са интересно момиче с ярко червена коса и възрастен, достолепен господин, вероятно дядо. Случайността преплита съдбите им. След експлозията Тио се озовава край умиращият възрастен мъж – Уелти, който стиска ръката му, дава му старинен пръстен със заръката да го върне в малко магазинче за антики в Ню Йорк – „Хобарт и Блакуел“, заръчва и да спаси „Щиглецът“. Старецът умира в ръцете на 13-годишния Тио. Не на себе си от удара и експлозията, объркан и зашеметен, търсейки майка си, Тио взема картината в една случайна торба, лутайки се из руините на музея, опипом достига да някакъв авариен изход. Не среща хора, защото всички спасителни екипи са изведени поради риск от втора експлозия. Оказал се извън музея, той се опитва да се върне, заради майка си, но вече е невъзможно, всички входове са оградени от полиция, пожарна и медицински екипи. Тогава се прибира да я чака у дома…
От този ден нататък животът на Тио е низ от страх, самообвинения, лутания и борби. Неговият „Щиглец“ се оказва светлинката и съкровището, които го радват по необясним начин в редките моменти, когато може да го извади от детските си скривалища и да го наблюдава с наслада.
Баща му е напуснал семейството си малко преди трагедията за да започне „нов живот“ и не може да бъде открит, други близки няма. Социалните служби опитват да се погрижат за него, впоследствие богаташкото американско семейство на неговия приятел Анди Барбър го приютява временно. Барбър имат значима роля в романа. Типично богато семейство: господин Барбър – добре платен, но със скрити психични проблеми, г-жа Барбър – светска дама, занимаваща се с благотворителност, колекционерка на произведения на изкуството и антики, с безупречен стил, голям син Плат – самоуверен колежанин, красива като Барби 9-годишна дъщеря Китси, чаровния Тоди и Анди – кротък, с очила, тормозен, но интелигентен, черната овца в семейството, защото е различен от другите им деца като картинки. В един неочакван момент, след месеци бащата на Тио се появява с Ксандра – сервитьорка от Лас Вегас и го взема със себе си.
В Лас Вегас започва отново „нов“ живот за Тио – самота и депресия, дрога, безпаметно пиянство, бълнуване, страх, омраза и тъга. Самотен до смърт, неразбран и неразбиращ живота, Тио постепенно се сприятелява с чувствителния и (само)разрушителен Борис (с полско-руско-украински произход), който всъщност го въвежда в този свят на тъга и (алкохолна, наркотична) забрава. Временна.
Потънал в дългове, алкохолизиран и също зависим от дрогата, бащата на Тио катастрофира и умира. Тио – дрогиран и пиян едновременно, уплашен и решителен едновременно решава да се махне от този самотен, нереален град и квартал (в който дори не минават камионите за сметосъбиране, а почти всички къщи са нови, но празни, зловещи призраци и паметници на алчността и забравата…). Взема кучето на Ксандра с което са се взаимно привързали), парите й от бакшиши (както и колекция странни хапчета) и тръгва сам към Ню Йорк. Пътуването с автобус през необятната а Америка, страхът, самотата, картината, скрита в раницата, скритото куче (забранено е кучета да пътуват) е като сън, сюрреалистично, тежко. Събуждането – в другия край на Америка – също. Студена, дъждовна привечер, Ню Йорк го посреща враждебен, различен от спомените му. Понеже няма къде да отиде, лута се и физически, емоционално, и всякак, Тио се връща на единственото място, което му остава, там където го изпрати умиращия Уелти – в „Хобарт и Блакуел“, мястото, където намира дом, добронамереност и… Пипа, странното червенокосо момиче, оцеляло като него в същия атентат. Пипа, за която копнее винаги, но която заминава далеч от него, и която отказва да бъде с него, поради това, че атентатът направи и двамата еднакви – самотни, склонни към саморазрушение и депресия. Остранени от света и живота, обречени да се опитват да се върнат, да се впишат в него, но никога не на място, никога не у дома…В опита си да се спаси, Пипа търси стабилност, каквато Тио не би могъл да й даде…
Без да съумее да скъса с дрогата (наркотиците са от начало до край основен спътник на героя, романът е цял наръчник на видовете дрога, хапчета, коктейли и вещества, както и за начина им на взимане, достъп до тях, усещанията, до които водят съзнанието и невъзможността да се откажеш, както и невъзможният отказ да започнеш…):
„А ти защо започна?
Защо започват хората? Приятелката ми ме беше зарязала. Онази, с която ходех тогава. Исках да се държа лошо и самоунищожително, ха. Е, желанието ми се изпълни….
Защо да спирам?
Наистина ли трябва да обяснявам защо?
Ясно, но ако не ми се иска?
Но ако наистина можеш да спреш, защо да не спреш?
От меч живееш, от меч умираш, отбеляза рязко Борис и натиска с брадичка копчето на много професионален на вид турникет, докато навиваше ръкава си нагоре….“
Без да успее да надмогне разрушителните копнежи в себе си, Тио завършва колеж, навлиза в реставрацията и търговията с антики и успява да поеме магазина „Хобарт и Блакуел“. След случайна среща със застаряващия Плат – преди обещаващ млад колежанин, нахакан и самоуверен богаташ, Тио се свързва отново със семейство Барбър. Анди и баща му с мъртви след злополука с яхта, госпожа Барбър живее в усамотение и тъга, Тио се сближава с някогашното 9-годишно глезено момиченце Китси, за която по-късно се сгодява. Макар да обича Пипа, която е далеч и макар Китси да обича друг – неподходящ човек, с когото не може да бъде. Годежът е нещо като сделка на отчаяни удавници с неясна надежда заедно да се спасят.
Но депресията е единственото постоянно, неизменно присъствие в живота на Тио.
„Но „депресия“ изобщо не беше думата, с която можеше да се опише това състояние. Това беше скок в дълбините на скръбта и отвращението, надхвърлящ далеч личните измерения: заливаше ме мъчителна погнуса от цялото човечество и всички негови начинания още от зората на времето; болезнена ненавист към биологичните закони. Старост, болест, смърт. Никой не можеше да им убегне. Дори най-красивите приличаха на мек плод, осъден на развала. И все пак, по някакъв начин хората съумяваха да се любят, размножават, да развъждат нова и нова храна за гробовете, да създават нови и нови същества, осъдени да страдат, като че ли това беше някакво изкупление, като че ли беше нещо добро и дори достоен за възхищение от морална гледна точка: да въвличаш нови и нови невинни създания в една игра, която могат единствено да загубят…“
Странна случка маркира началото на нови проблеми – стар клиент, имащ зъб (стара история за фалшификати) на „Хобарт и Блакуел“ се оказва измамен от Тио с неавтентични мебели, схема, с която той е успял да закрепи бизнеса и да ги измъкне от фалит. Същият клиент свърза историята на Тио, оцелял в атентат и изчезналата тогава картина. Прави му предложения за откуп, доказвайки предположенията си със статии от вестници, в които се описва как картината се използва от мафията за залог при сделки. Тио е хем озадачен, че някой за първи път свързва неговата история с картината, хем е удивен, че има фалшиво копие на картината, което явно се представя за оригинал. Само че, оказва се, Тио греши.
Наскоро след тези събития се появява Борис, когото не е виждал и чувал след бягството си от Вегас. За негов ужас, Борис признава, че е откраднал от него, че е взел картината му и това, което Тио крие със страх и наслада дълги години, което е негова страст и любов, кошмар и надежда в специален склад в Ню Йорк, е пакет, в който е опакована не картината, а учебник.
Следва безумното пътуване до Нидерландия, мафиотска среща за откупуване на картината, престрелка, убийство, депресия, опит за самоубийство, мъгла и копнеж към смъртта. Тук е краят на историята и тук започва автобиографичният разказ на Тио – в хотелската стая в Амстердам. Краят на историята фактически а е началото на разказът-завещание, предсмъртно писмо и изповед на героя.
Това е краят на историята, разказана от Дона Тарт, тя може би продължава, може би не, романът завършва с философските размишления на Тио за смисъла и същността на живота, за съдбата, случайността и наклоните на сърцето – за добро или зло, напред и нагоре или просто към Ада. Могъл ли е да избегне съдбата си или тя е неизбежна като в древните митове и легенди. Каква е ролята на красивото и прекрасното, на шедьоври и уникални образи като птичката на Фабрициус, малкият смел щиглец, добро ли носят в света или носят тъга….
Щиглецът – птичка с „капчица смелост, само перца и крехки кости“ стои стъпил в своя затвор с достойнство, „дори не е лишен от надежда“. Стои уверено и не отстъпва, отказва да се скрие от света.
„И мислите ми се въртят все повече около този отказ да отстъпиш. Защото, независимо от това колко често и колко убедително ми го казват, никой никога няма да успее да ме убеди, че животът е някаква великолепна наслада, която те изпълва с удовлетворение. Защото ето каква е истината – животът е истинска катастрофа. Забравете тези смехотворни глупости в духа на „Нашият град“, които всички повтарят: чудото, въплътено във всяко новородено бебе, радостта, която доставя едно простичко цвете, „Живот, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“ и така нататък. За мен – и аз ще повтарям това упорито, до смъртта си, докато забия нихилистичния си нос в земята и вече нямам сили д аго казвам: по-добре да не се раждаш, отколкото да се озовеш в тази помийна яма. В това бунище, пълно с болнични легла, ковчези и разбити сърца. Без освобождение, без право на обжалване, без право на „поправка“, както казваше Ксандра, път, който води единствено към старостта и раздялата, и никакъв друг изход освен смъртта….
И – може да е смешно да продължавам в този тон, въпреки че това е без значение, защото никой никога няма да види тези редове – но има нещо напълно нелогично в онова, което знаем, а именно, че всичко свършва зле за всички, дори за най-щастливите сред нас, и че накрая ще изгубим всичко, което има значение за нас – и все пак да съзнаваме, че независимо от всичко, независимо от жестоко предопределен изход на играта, е възможно да я играем дори с известна наслада…“
