Отново чудесно издание на издателство „Изток-Запад“ от 2018 година. Дъглас Мъри е британски журналист, основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на тинк-танк обществото „Хенри Джаксън“, както и редактор на елитното британско списание за култура и политика „Спектейтър“.
В „Странната смърт на Европа“, свободно от цензура, са представени изключително ценни и смели допускания и критики, разсъждава се върху едни от най-наболелите проблеми и теми от съвременния европейски дневен ред, които обаче рядко получават трибуна и обговаряне, различно от официалното, дори официозно представяне на въпросите.
Мъри въвежда, изхождайки от констатацията, че днес Европа няма никакво желание да се възпроизвежда, да се бори за себе си и дори да се защити в спор, т.е. намира се в последното действие (преди края) заради две едновременни и взаимосвързани обстоятелства, „от които е почти невъзможно да се възстановим“ – масовото пренасяне на цели народи в Европа, т.е. места, които приличат например на Пакистан във всичко, освен по локацията си. И само по себе си това не е така фатално, ако не е налице и второто обстоятелство – че Европа изгуби вяра в собствените си убеждения, традиции и наследство. Европа е дълбоко обременена от вината за миналото си, съществува и „проблемът за екзистенциалната умора и усещането, че за европейците историята е приключила и трябва да позволим появата на нова история“, смята Мъри. Налице е водещ към епохални промени съвпад – в усещането на обществото, което се приема като изчерпано и изтощено в същия момент, когато се появява едно ново общество. Отбелязва се и започналото 2015 г. недопустимо ограничаване на свободата на словото и мисълта.
Авторът поставя и въпросът къде са границите на културата (парадокса с кораба на Тезей, от който атиняните заменяли частите и въпросът това същия кораб ли е тогава?) или за европейските ценности и очакването „че всеки друг от света може да се премести в Европа и да стане европеец“. „Кои са европейските ценности“ е въпрос, който трябва да получи своя отговор, защото се приема, разбира се, че „европейската идентичност не е свързана с расата“, тогава е още по-наложително да се основава на ценности, но кои са те?
Каква е ролята на християнското наследство на Европа, когато „на мястото на религията дойде все по-претенциозният език на „човешките права“ (които сами по себе си са концепция с християнски произход) без отговор на въпроса „дали нашите придобити права са зависими, или не от убежденията, към които континентът е спрял да се придържа, или просто си съществуват и така“? Каква е ролята на националната държава, възприемана от Вестфалския договор през 1648 г. като „най-добрия гарант на конституционния управленски ред и на либералните права“?
Разбира се, трябва да се отбележи, че когато говори за Европа, авторът има предвид преди всичко Западна Европа! Че проблемите свързани с имиграцията и колективна вина са преди всичко проблеми на Западна Европа, а самите източноевропейци са част от този „проблем“.
По-долу представям един бърз преглед на съдържанието глава по глава, с изведени интересни забележки, критики и цитати, така че да се получи цялостна представа за логиката и заключенията, до които авторът достига.
- Началото
В главата озаглавена „Началото“ се прави кратък преглед на законодателството в областта на имиграцията и конкретно законите, даващи възможност на хода от бившите колонии (сега Британска общност) да пристигнат във Великобритания. Какво се случва, как минава дебатът относно тези събития и изобщо състояла ли се е сериозна публична дискусия до сега. Като част от статистическите данни, изнесени тук е числеността на източноевропейците, живеещи в Британия, която нараства от 170 000 през 2004 г. до 1,24 млн. през 2013 г.
2.Илюзиите за имиграцията
Започнали през 50-те схеми на „гост-работници“ (гастербайтери) масовите преселвания на работници и техните семейства продължават и след края на действието на споразуменията за това. Дебат по темата няма. Прогнозите от 50-те години на 20. Век се оказват погрешни, но и тези от следващите десетилетия не са по-точни. В същото време реакцията на „разгръщащата се реалност“ се обръща срещу онези, които изразяват някаква загриженост, дори когато отразяват мнението на цялото общество. После –след преброяването от 2011 се установява и словесният консенсус, че случващото се е за добро и нищо от това не може да бъде спряно, а цената на излизането от сферата на консенсуса „невероятно висока“ – излагаща на риск репутацията, кариерата и поминък на всекиго.
И все пак – съществува и нещо друго – „мнението на повечето хора, седящи у дома, в един свят, в който изглежда, че малцина биха желали да се идентифицират и да изразят мнението си публично“.
„За положителните страни на миграцията е лесно да се говори: просто кимаш в съгласие, за да изразиш подкрепата си за ценностите на откритостта, толерантността и либералните възгледи. Но да дадеш някакъв знак или, не дай боже, да се изкажеш за недостатъците на имиграцията, това значи да си навлечеш обвинения в тесногръдие и нетолерантност, ксенофобия и прикрит расизъм. Всичко това означава, че за преобладаващата част от обществото става почти невъзможно да изрази позицията си по проблема“.
3. Оправданията, с които си послужихме
Дъглас Мъри развенчава много от митовете и заблудите, битуващи в обществото по повод миграцията, а също и по отношение на интеграцията, която всъщност е двупосочен процес на адаптация от мигранта и от приемното общество. „Ако кажете на хората, че ще спечелят от миграцията, това е изключително позитивно. Ако им кажете, че ще трябва да се променят заради миграцията, няма да е толкова позитивно. И затова позитивната част е единствената, на която се набляга“. (стр. 59) Така също и аргументът за многообразието игнорира, че то освен добри и интересни неща от другите култури съдържа лоши и неприятни неща, негативите не се признават…. Например статистическите връзка между изнасилванията и мигрантите, идващи от други култури, където жените нямат никаква стойност. Изобщо определянето като „културен проблем“ поведението на насилниците спрямо жените?!
След десетилетия игнориране и неглижиране на сексуални престъпления срещу деца, извършвани от банди мюсюлмани от Северна Африка или Пакистан, в един момент се оказва, че данните не само са ужасяващи (само в Ротерхам сексуално експлоатирани са най-малко 1400 деца в периода 1997-2014, като нито една от жертвите не е мюсюлманка), но властите са знаели, но не са предприемали действия от страх да не бъдат обвинени в расизъм. (стр. 60 – 63).
„Навсякъде в Европа една и съща истина излиза наяве, еднакво бавно, често в същия момент, когато табуто пада в Британия. Във всяка страна периодът на мълчание е подпомогнат от отказа на властите да огласят всяка криминална статистика, базирана на етническа или религиозна принадлежност.“
По отношение аргумента, че имиграцията е неудържима заради глобализацията, т.е. нищо не може да се направи, Мъри излага казуса Япония – третата по големина икономика в света, която предотвратява масовата миграция чрез възпиращи политики и действия. Така също и Китай – втората по големина икономика в света не е дестинация за търсещи убежище или икономически мигранти в такъв мащаб като Европа. Защо, обяснява своите виждания авторът.
„Малцина биха заявили, че Япония е варварска държава, заради това, че прилага стриктни миграционни правила. Във всеки случай идеята, че това, което Европа преживява, е необратимо, е опасна, но не защото е невярна, а заради напрежението, което се трупа…Ако реакцията е не само да се пренебрегват опасенията, а и да се твърди, че на практика е невъзможно да се направи каквото и да било, тогава ще започнат да се развиват неприятни радикални алтернативи…“„
4. Добре дошли в Европа“
5. “Преживели сме всичко“
Бежанците в Гърция по пътя към Германия и Швеция предимно. Удавени деца, задушени в камиони бежанци…Тъжни разкази за хора, отчаяни, „преживели“ всичко. Няма разум, който да приеме спокойно подобни трагични разкази и събития.
„Докато слушате разказите на тези хора инстинктът, който канцлерът Меркел и нейните министри са проявили през 2015 г., може да ни изглежда във висша степен оправдан. Тя и колегите й предлагат част от отговора с признанието, че нашият континент вероятно прави единственото нещо, което един цивилизован народ може да направи в спасяването на тези хора, като ги приема и им гарантира безопасност. Но този щедър инстинкт може да докаже – както за хората, които прекосяват водите, така и за континента, който се опитва да ги приветства, че това е най-лесната част от пътуването…“
6.Мултикултурализъм
Речта на Меркел от Потсдам през октомври 2010. За пръв път политик открито признава провала на политиките свързани с миграцията. „Опитите да бъде изградено мултикултурно общество в Германия, в което представители на различните култури да живеят в съгласие помежду си, напълно и окончателно се провалиха. Ето защо интеграцията е изключително важна…“ Следват признания за провала на мултикултурализма от Дейвид Камерън, Саркози… (стр. 102 и сл.) Какво точно имат предвид, не е критика към общество, което е расово различно и посреща мигранти, това което критикуват е идеята държавата да насърчава хората да живеят в паралелни общности в една и съща страна и да живеят по обичаи и закони, които противоречат на тези в страната, в която живеят.
„Европейските лидери призовават за постмултикултурно общество, в което едни и същи закони и социални норми ще се прилагат към всеки“.
„В същото време единствената култура, която не може да бъде възхвалявана, е културата, която позволява на всички други култури да бъдат възхвалявани. За да станат мултикултурни, държавите откриват, че трябва да се снишат и по-конкретно, да се фокусират върху своите недостатъци.“.
„Но много по-лесно е да правиш абстрактни неща, вместо практически. Сред абстрактните има ясни усилия да се адаптира или промени историята на приемната нация. Понякога това е просто процес на пренаписване на историята и промяна на акцентите й. В други случаи това сякаш включва активно охулване…“ (стр. 111)
7.Те са тук
„Нищо не може да демонстрира този провал в мултикултурната и „постмултикултурната“ ера по ясно от факта, че идеологиите – политически и религиозни – на новодошлите рядко са предмет на обмисляне и почти никога не са допустима тема за дебат.“
Как Британия и Европа научават думата „фетва“, скандалът и заплахите за живота на Салман Рушди, автоцензурата, която си налагат издателства и преводачи след убийството на италианския преводач на Рушди, подпалването на книжарници и книги от мюсюлмани…Налагането на ислямски организации и говорители на общността (винаги мъже), което укрепва позициите им и отстранява по-либералните в общността. И изведнъж между мюсюлманите и техните политически представители се появява една трета фигура – на религиозен представител. Моделът облагодетелства най-вече организираните екстремни групи, чиито глас става основен за мюсюлманското представяне в Европа.
8. Непочитани пророци
Появата на Пим Фортейн в Холандия и как от бял, марксист и гей, Фортейн „става“ десен – заради изявления като това, че мултикултурализмът не работи и че вместо това се наблюдава разрастване на паралелните общности, особено в мюсюлманските гета… Фортейн е убит от крайноляв активист, защото чувствал, че Фортейн се цели в мюслманите… Убит е и неговия приятел и Тео Ван Гог, който през 2004 прави документалния филм „Покорство“ за малтретирането на жените в исляма по сценарий на дсомалийскат аимигрантка Аян Хирси Али. След излъчването му Ван Гог е убит, а сценаристката изведена от страната. Самата тя жертва на генитално осакатяване, избягала от насилствен брак и т.н. казва най-трудните за произнасяне неща, пък отказва да каже нещата, които се очакват от нея, пише Мъри. Независимо от заплахите за живота й и убийството на колегата й Тео Ван Гог, тя остава убедена, че „някои неща трябва да бъдат казани и че е дошло време, когато мълчанието става съучастник на несправедливостта“..“
„Политици, учени, журналисти и други научават трудния урок, че критикуването на исляма по начина, по който холандското общество критикува всяка друга религия, ще промени живота им, и – освен ако не са под полицейска закрила – най-вероятно фатално…“
Хирси Али е „може би първият бежанец от Западна Европа след Холокоста“ в Америка, пише Салман Рушди, след като Холандия отнема гражданството й и тя се мести В Америка…
Друго незабелязано досега или погрешно допускано – че малцинствата вътре в малцинствата се оказват най-малтретирани от всички. Хиляди осакатявания на млади жени в Британия (стр. 147), десетки случаи на убийства на „честта“ на млади жени в Марсилия, множество прояви на антисемитизъм… „През мултикултурната ера се предполага, че малцинствата ще имат статут на малцинства наред с другите малцинства. Идеята, че могат да пренесат някои от старите си вражди, изглежда, не хрумва на никого на власт….“
9. Ранни предупредителни сигнали.
Ислямската хомофобия. Проблемът за „богохулството“, уж решен за Европа отдавна. Защо никой власимащ не е очаквал, че нарастването на имиграцията ще доведе до разрастване на антисмитизма и гейпреследванията, наред с цензурата в печата, атаките срещу вестници и „карикатураната криза“.
10. Тиранията на вината
Една от подразбиращите се теми в цялата съвременна европейска история – уникално и постоянно, обсебващо усещане за вина.
Угризенията на Европа за Холокоста, колониализма и расизма. Защо от всички страни се очаква да страдат за същите грехове, сякаш позорът на европейците се е разпрострял надлъж и нашир и за целия свят.
Защо обаче други държави нямат никакво отношение на разкаяние към минали завоевателни или кръвопролитни действия? Например – Османската империя, например арменския геноцид.
Дъглас Мъри възразява, че идеите за обвиняване на потомците с аморално отблъскващи и се аргументира с ролята на евангелския стих, обвиняващ евреите и то до 1965 г., когато папата сваля официално историческото бреме…“Случаят с евреите е особено обезпокоителен, защото създава представа колко дълго може да продължи такава вендета..“
11. Преструвките за репатриране
Посочени са много интересни факти и данни, а също и спекулативните мисловни клопки, от типа, че границите са причина за войните в Европа и следва да бъдат премахнати, че ако националната държава е причина за война, то кой не би искал да се отърве от националната държава. Но налице е погрешната предпоставка, че границите, а не напр. германският милитаризъм са причинили Първата световна война, т.е. да обвиняваш границите за войните от 20. Век е като да обвиняваш колите за всички катастрофи по пътищата….
Натискът върху средиземноморските държави и проблемите с прилагането на регламента Дъблин III, чието предназначение е да на прави процеса по –лесен, на практика стимулира държавите да не участват в системата изобщо.
Също – фактът, че чрез сайта Welcome 2EU и Фондация „Отворено общество“ са издадени милиони листовки и брошури с информация какво да правят влизащите в Европа без документи мигранти – как да се доберат до Европа, какви са техните права и какво могат и респективно не могат да правят властите. (Сорос: „Нашият план визира защитата на бежанците като цел, а националните граници – като препятствие“, стр. 190)
Атаките от 13 ноември във Франция и установеното до сега – мнозинството от парижките атентатори, в това число и водачите, не само са били в Сирия, за да се обучават в тероризъм, но и са влезли в Европа, представяйки се за мигранти. (стр. 191)
12. Да се научим да живеем с това
Няма лесно отговори, пише Дъглас Мъри. „Онези, които искат да говорят само за новите мигранти, не обясняват защо хора, родени и израснали в Европа, също извършват такива атаки“
Мълчанието на властите в Европа по отношение на увеличаващите се драстично случаи на сексуални нападения. В някои градове (напр. Меринг, Бавария) полицията предупреждава родителите да не позволяват децата им да излизат навън сами, жени да не ходят по барове без придружител. Курсовете в Норвегия, на които се обяснявало, че ако една жена се усмихва не означава „че могат д ая изнасилят“. Предназначени били за хора, които никога не били виждали жена в минижуп, а само в бурка и това ги „обърквало“.
Нападенията в Кьолн в новогодишната нощ, добили публичност заради личните блогове (а не на медиите). Страхът от последствията при разкриване на расовия произход на нападателите препятства полицията да изпълнява задълженията си.
13. Умора
Умората, която тягостно се усеща в Европа има дълбок и сложен философски произход. Това, което е наричано с популярното през 19 в. „неврастения“ е наричано с популярното днес „бърнаут“. Бърнаут бърнаут или съвкупността от милиони лични бърнаути води до умора, изпепеляване на обществото като цяло. На какво се дължи това, от къде тръгва екзистенциалната умора и слабост на европееца? От края на религията, от края на вярата, от началото на отрицанието и критичното четене на Бибилията, от немската философия, властвала над света през 19. И 20. Век? Дъглас Мъри не просто задава точните и смислени въпроси, а и задава вероятните в най-висша степен отговори. За това ли европейците , след като са преминали през почти всички политически и философски проекти и понася докрай идеи и идеологии, включително „мускулестия либерализъм“ от първото десетилетие на 21 в., е по-добре да не правим нищо?
„…Например сега, след като времето е отминало, е по-лесно да разберем борбата в двайсети век между две състезаващи се тоталитарни визии за невярващия свят. Но също толкова лесно е да усетиш страх не само от тези идеологии, но и от всякакви идеологии…“
Съвременният европеец е „падналият Икар“, както е преведено заглавието на Шантал Десол в Англия. “Всичко край нас е в руини – метафорично и буквално – мечтите ни, религиите, политическите идеологии и хиляди други стремежи; всички те са се оказали фалшиви. И макар да нямаме вече никакви илюзии или амбиции, все пак сме тук. И какво да правим?“ (стр. 227)
От тук идва темата за насладата (рухването на идеалите влече цинизъм: оставете ни да се забавляваме), за потребителската култура и развлечението. Тази ситуация обаче е стабилна, докато има икономически бум и достатъчно голям брой хора, които да могат да си го позволят (стр. 228). Без да търсят друг смисъл. За това е популярен лозунгът, че мигрантите добавят нетна икономическа печалба. Дали?
Къде е съвременната мисъл, идея, философия. Няма ги. Всички хуманитарни науки са под подозрение („философията, идеите, смият език са обградени сякаш с кордон, като местопрестъпление“ (стр. 230), с цел на всяка цена да предотвратят връщането на изследователите обратно на терена на идеите…Термините са проблемни („история“, „култура“, „нация“ и пр.) и всъщност нищо не се казва, нищо не се твърди, всяка реална дискусия е невъзможна, макар че се преструваме, че правим академични изследвания.
Е, на въпроса какви ще са последиците от пристигането на толкова много хора с различна нагласа и културен бекграунд от тази на уморения европеец? Не е ясно за никого (освен всичко липсва дискусия и въпроси относно промяната, която се случва), но е вероятно да презират културата, която ги е приела. „Проучвания на социалните нагласи постоянно показват, че мигрантските общности извън континента имат такива представи за социалния либерализъм, да не говорим за либертарианството на Европа, които биха ужасили европейците, ако тези идеи идваха отвътре, от собствените им общества…“ (стр.231)
Но, ЗАЩО ИЗТОКЪТ Е РАЗЛИЧЕН? Толкова различна е Източна Европа, защо? „ Тези държави са пили от същите извори като западноевропейските страни през по-голямата част от своята история и въпреки това имат коренно различен начин на мислене. Вероятно не чувстват или не се обременяват с вината на Западна Европа и не мислят, че всички грехове на света трябва да се приписват на тях. А може би не страдат от умората и изтощението, която е поразила западноевропейските държави“. (стр. 236)
14. Не можем да го избегнем
2016 Брюксел. „Местни“ извършители и Моленбек. Проучване сред учениците в Моленбек и Схарбек, наричат извършителите на терористични атаки герои.
15. Контрол на враждебните реакции
Стратегия на атакуване на всеки израз на тревога от случващото се, се превръща в характерен европейски навик през годините и знак за още по-големи бъдещи проблеми. Парадоксът европейците да бъдат обвинявани за това, което им се случва (заради колониализъм, расизъм), но им е отказан всеки легитимен начин да възразяват, а вижданията на мнозинството от обикновените хора – маргинализирани и тенденциозно описвани в медиите.
Швеция. Нарастване на антисемитските атаки в Швеция – съвсем предсказуемо свързано с нарастващата миграция в Швеция. “Докато през 1975 г. има докладвани 425 случая за изнасилване“, през 2014 с нараснали до 6620. Също така предсказуемо медиите не се занимават с темата като дори прикриват етническия произход на извършителите. Местата, в които не може да “се ходи“ и бягствата от „мултикултурните“ райони. Защо се случват?
16. Усещането за края на историята
Как да определим празнотата в центъра на нашата епоха на „постсекуларизъм“? Загуба на смисъл и усещане за цел, повърхностният живот в съвременна Западна Европа. Лекцията на Хабермас от 2007 в Йезуитския колеж по философия в Мюнхен и изводът, че „Просветената съвременна епоха не е в състояние да открие подходящ заместител за религиозния способ да се справи с финалния rite da passage (обред на прехода), който извежда живота до край“.
Осъзнаваме ли екзистенциалния нихилизъм в основите на нашето общество…особено на фона на извънредното ускорение от последните години.
Дилемата на Ернс Волфганг Бьокенфьорде от 60-те: „Дали свободната секуларизирана държава съществува въз основа на предпоставки, които сами по себе си не са гарантирани?“
„Ако нашата свобода и нашите привилегии са нещо изключително и всъщност се пораждат от убежденията, които сме оставили зад себе си, какво да правим?“ -Пита Дъглас Мъри.
Авторът отбелязва факта, че нараства осъзнаването, че не всеки, който идва в нашето общество, споделя нашите възгледи. “Те не споделят идеите за равенство между половете. Не споделят идеите ни относно върховенството на разума пред откровението. И не споделят идеите за независимост и свобода….необичайната европейска колонизация, започнала от Древна Гърция и Рим, катализирана от християнската религия и рафинирана чрез пламъка на Просвещението, се оказва изключително специфично наследство“.
Въпросите кои ще сме и какви ще бъдем, предвид промените на обществата и ценностите, от които са изтъкани остават без отговор, потъват в почти непоносимото лекомислие на популярната култура. „Нихилизмът като обществено кредо е фатален“.
“…нашите собствени ценности не са универсални ценности.“ (стр.275)
„Във всеки случай огромната дупка, оставена от религията, може да се превърне в пропаст след загубата на последните нерелигиозни мечти на Европа. Но и след това, лишени от всякакви мечти, макар и все така търсещи отговор, всички стремежи и въпроси ще останат.“ (стр. 276)
Депресивна яснота или защо Мишел Уелбек се оказва емблематичен писател на нашето време? Не просто е летописец и пример за пълен нихилизъм, а и защото енергично и убедително подсказва какво може да последва. И все пак книгите му са бестселъри – заради онова, което са изразили за нашето време. „Това може би е някаква екстремна версия на нашето настоящо съществуване, но дори и ободряващия характер на нихилизма на Уелбек не би бил достатъчно атрактивен, ако читателите не получаваха поне някакъв възмутителен проблясък на самопознание.“ (стр. 282)
Уелбек, автор на романите „Елементарните частици“, „Платформата“, “Подчинение“ и др. се оказва съдебно преследван, заради реплики на герои от романите. Преди всичко, виждани като ислямофобски. Но, пише Мъри, героите в неговите романи са безкрайно по-сурови в критиката и презрението към съвременния Запад, отколкото към предписанията и претенциите на исляма и мюсюлманите. „Уелбек е изправен пред съда не само заради изказванията му, а за това, че иронията и презрението му отиват отвъд вайкането и молбите на групите със специални интереси: неговият гняв и презрението му са насочени срещу тази епоха и човечеството като цяло“. (стр. 284) Мъри прави брилянтен анализ на някои от романите на Уелбек в контекста на неговото изследване, разбира се, обръщайки специално внимание на „Подчинение“, тази така дълбока и провокативна творба.
17. Краят
Дъглас Мъри описва ситуацията такава, каквато е. Особеност на тази ситуация е, че дори публичният дебат /за друга политика и дума не може да става/ е невъзможен, защото допуска само една ПРАВИЛНА гледна точка. Различно виждане не може да бъде обговаряно /Дейвид Дейвис, стр. 289/. „Историята навсякъде е една и съща. Да бъдеш на страната на новодошлите, е все едно да си на страната на ангелите. Да изразяваш чувствата и мненията на хората от Европа, е все едно да си на страната на дявола“.
18. Какво би могло да бъде
„Милост“ и „справедливост“. Аристотел казва, че когато тези ценности са в противоречие, една от тях не е разбрана. Когато справедливостта се появява в спора, то е като поискана от или за онези, които пристигат.
Едмънд Бърк казва, че културата и обществото не са неща, които се ръководят от удобство на хората, които са тук и сега, а от фундаментален пакт между мъртви, живи и онези, които все още не са родени. (стр. 302)
И фундаменталният въпрос: Има ли начин на практика Европа да приеме безброй мигранти?
„Няма причина европейците да не се чувстват европоцентрици. Европа е дом на европейските народи и ние имаме право да се разполагаме в собствения си дом, както правят американците, индийците, пакистанците и други народи..“
Мъри се изказва позитивно за даване приоритет на политиката за задържане на мигрантите в близост до страната, която са напуснали. Експерти по миграцията като Пол Колие и Дейвид Гудхарт и преди кризата са обяснявали значимостта на тази политика. Тя избягва културните предизвикателства, които възникват от насърчаването на хората да пътуват надалеч в друг континент. Позволява на хората да се върнат по домовете си, след като бедствията, от които бягат, са отминали. (стр. 304)
„Вероятно към проблема с расизма трябва да се подходи по друг начин. Единият е да се противопоставим на постоянната фриволна употреба на термина, което би гарантирало, че социалната цена за отправящия фалшиви обвинения ще стане поне толкова сериозна, колкото и за виновния по обвинението…“ (стр.311)
Дъглас Мъри отбелязва, че всяко решение на кризата ще включва не само ново отношение към бъдещето, а и по-балансиран подход към миналото, защото не е възможно обществото да оцелее, ако потиска или се откъсва от собствените си корени. „Европа има нужда най-малкото да продължи да се чувства свързана както с болезнените, така и със славните моменти от своето минало“. Мъри смята, че бъдещето на Европа в голяма степен ще се реши от отношението към културното наследство на Европа – църковните сгради и другите великолепни културни паметници. „От това дали ще се борим с тях дали ще ги мразим и игнорираме, или ще сме ангажирани и ще продължаваме да благоговеем пред тях, зависи наистина много.“
Също така, колкото и да е приятен животът на обикновения консуматор, то изглежда лишен от цел и смисъл, разкрива празнота, която нещо трябва да запълни. Защото ако културата, която е формирала Западна Европа, няма място в това бъдеще, тогава ще има други култури и традиции, които ще навлязат и ще заемат мястото й.
„Общество, което твърди, че това което ни определя, са баровете и нощните клубове, самодоволството и отдаването на собствените ни страсти, не показва, че има дълбоки корени и няма голям шанс да оцелее. Но общество, което се придържа към своята култура,… има шанс.“ (стр. 312)
19. Какво ще се случи
С времето през настоящия век, първо в големите градове, а после в цели държави, обществата ще се превърнат в „нации от мигранти“. Политиците, склонни да се противопоставят на такова развитие, ще продължават да бъдат възпирани чрез цената, която трябва да платят, за да докажат правотата си (примери са политици в Холандия и други страни, които се противопоставят на масовата миграция и на наплива на определени общности, живеят под постоянна полицейска защита). Колко хора ще продължат да се жертват за каузата на европейските народи, когато последствията за живота им са такива, пита Дъглас Мъри.
Прогнозата на автора е, че политиците в Западна Европа ще продължат да уверяват, че Европа е единственото място, което принадлежи на целия свят, ясно е и какъв тип общество ще последва от това. И докато до средата на настоящия век Китай ще изглежда като Китай, Русия като Русия, Източна Европа като Източна Европа, то Западна Европа ще е друга. Ще е като Обединените нации в голям мащаб. Това ще зарадва много хора.
„Мястото, където интернационалните градове се развиват в нещо наподобяващо интернационални държави, ще бъде много разнообразно, но вече няма да е Европа“, пише Мъри.
Нещо повече, докато пришълците ще бъдат насърчавани да следват своите традиции и начин на живот, на европейците, чиито корени са тук, най-вероятно ще им се казва, че имат потискащи, старомодни традиции, дори и ако съставляват топящо се малцинство от населението. И макар да звучи фантастично за някои, авторът е убеден, че това не е научна фантастика, а реалната ситуация за Западна Европа, видяна в светлината на демографските прогнози за бъдещето на континента.
„Нещо повече, всичко това е направено по смехотворната презумпция, че макар всички култури да са равни, европейската култура е по-малко равна от другите. И ако някой се възхищава на културата на Германия повече от тази на Еритрея, този човек според по-изисканата интерпретация, има старомодни и отживели разбирания, а според общоразпространените представи е просто отявлен расист.“
Също така, може да се предположи, че когато много хора от различни краища на света живеят в непосредствена близост и таят негодувание в една или друга степен, вероятно световните проблеми ще се пренесат в тези общности в определен момент. А светът винаги ще има проблеми…
Засега изглежда, че нещата ще продължат да бъдат такива, каквито са.
Възможно е, в някоя европейска държава да дойде на власт някоя партия, описвана като „крайнодясна“, но е сигурно, че тази политика ще се окаже лоша, защото риториката ще се влошава още повече. Езикът се влошава. Неизбежно след период на измама и непочтеност от всички страни. Защото, както се аргументира Дъглас Мъри, ако се преструвате достатъчно дълго, при истински ясни доказателства, че всички пристигащи на континента търсят убежище, накрая вие ще създадете движение, което е убедено, че никой от тях не е такъв, за какъвто се представя.
Авторът завършва с шокиращия разкази за среща на граждани от малко германско градче, което е информирано, че трябва да посрещне 800 мигранти. Депутатът от техния район спокойно ги осведомява, че всеки, който не е съгласен е „свободен да напусне Германия“. В „Хъфингтън Пост Дойчланд“ е публикувана статия от бежанец, който заявява „Ние, бежанците,…не искаме да живеем в една и съща страна с вас. Вие можете – и аз мисля, че трябва – да напуснете Германия“. Възобновява се цензурата и контрола.
„Обществото може да иска противоречиви неща, но то няма да прости на политиците, ако решат – без значение случайно или преднамерено –да променят напълно нашия континент“. Ако го променят, мнозина от нас ще съжаляват кротко и унило. Други ще съжаляват не толкова кротко. Пленници на миналото и настоящето, европейците сякаш нямат достоен отговор за бъдещето. И ето как ще бъде нанесен смъртоносният удар“. Така завършва „Странната смърт на Европа“.
