Книга, която разтърсва и необратимо разширява представите, които имаме за самотата, за силата на мъката и отчаянието. Тук читателят буквално със сетивата си може да усети самотата, тъгата, потъването, но и някъде там скритото зрънце живот. Което да те задържи и което – в крайна сметка – те измъква.
В романа е разказана увлекателно история за щастливото семейство, което изчезва. Изневяра, ярост, огорчение и отчаяние, и изправянето, което понякога изглежда почти невъзможно. Съпругата, която първоначално отказва да повярва, че всичко това се случва на нея – изоставянето сама с две деца (и вярно и на съпруга й куче). История, колкото банална, толкова и класическа, но винаги случваща се в друго време и на другите – на съседи, случайни познати или в литературата и киното (когато си казваме„Това не може да се случи на мен“, но се случва, всичко се случва…). Реалността е много по-смазваща, много по-тежка, чак невъзможна. Води до един безсъзнателен, отчаян порив за отказ от живота, борба и понякога – надделяване над самотата и депресията.
Извън достоверно предадените емоции на човешката трагедия и самота, интересно е вплитането на неочакван герой в бурята от силни емоции и тъга. Невероятно разказано е случващото се с „най-добрия приятел“ на човека, кучето – вълчак, страдащо и вярно както на напусналия съпруг, така и на отчаяната сега самотна майка и децата. Кучето умира (вероятно от случайно погълната отрова), но тъжно, избрало да си отиде свито под бюрото на стопанина, който го няма. Някак си близо до отсъстващия любим човек. Честно казано това е и книгата, заради която се съгласих да си вземем куче (страхотно е). Кучешката любов и кучешката мъка са така искрени и силни, ако не по, то съвсем колкото човешките. И авторката Елена Феранте успява уникално да предаде всички тези чувства заедно, което е неочаквано, но прави въздействието на „Дни на самота“ още по-силно, а разказът достоверен и болезнено искрен.
Препоръчвам!
