Фейсбук приятел наскоро постна този разказ. Препрочетох го с удоволствие, спомняйки си още докато четях трагичната развръзка, както и тъгата, която разказът на Ремарк носи.
Случващото се е по времето на Първата световна война, Голямата война, кървави сражения при Вердюн, Сома, Фландрия … Войниците, изтеглени навътре, за да се възстановяват от досегашните загуби от двете страни на фронта – германци и французи, завързват човешко, смело и странно военновременно приятелство. Започнало с размахана бяла риза и пакет цигари, надпис „Attention!“ и други жестове на човешко отношение, жажда за мир, приятелство и нормалност. Неща, които оръжията ни карат да забравим и забравяме…
„… на мен ми се струваше, че оръжията бяха тези, които ни принуждаваха да воюваме. Имаше толкова много оръжия в света, че в крайна сметка те бяха надделели над хората и ги бяха превърнали във врагове…“
Традицията на войниците от двете страни да си разменят дребни подаръци по едно и също време всеки ден, като жест, някакъв далечен спомен за мирновременните отношения или просто нуждата да бъдем хора е прекратена драматично, когато научили за случващото се, от ръководството изпращат майор да следи. Вече предупредителните знаци са забравени, защото доверието е изградено и войниците няма как да сигнализират незабелязано на французите отсреща (на врага) да не излизат от окопите.
Излезлият френски войник е прострелян от немския майор. Довчерашните му приятели и съучастници в доброто от немските окопи са ужасени – от случилото се, от тънкия писък на простреляния войник, другар от другата страна на бойното поле, и от себе си – не посмели да признаят, да предупредят поради собствения си страх. Война е.
„Без съмнение майорът знаеше за общото побратимяване, което се разиграваше по целия фронт, но не знаеше нищо определено за това, което бяхме предприели ние; просто чиста проба лош късмет го беше довел точно сега, с точно тази задача.
Помислих си да му кажа: „След пет минути ще дойде някой отсреща. Ние няма да стреляме; той ни има доверие.“ Но не посмях да рискувам; с какво би помогнало това? Ако го направех, той сигурно нарочно би останал да чака, докато така все още имаше шанс да си тръгне. Освен това Бюлер ми прошепна, че бил пропълзял зад бруствера, размахал пушката си по начина, по който се сигнализира за лош изстрел на стрелбищата, и отсреща му отвърнали със същото. Били разбрали, че не трябва да идват.
За щастие тогава беше мрачен ден, валеше слабо и се стъмваше. Вече беше минал четвърт час от времето на уговорката. Постепенно пак можехме да си поемем дъх. Тогава внезапно нещо привлече погледа ми; езикът ми стана на възел; исках да изкрещя, но не можех; втрещен от изненада наблюдавах ничията земя и видях как бавно се показа една ръка, а после и тялото. Бюлер се спусна към бруствера и се опита да даде предупредителен знак. Ала беше твърде късно. Майорът вече беше стрелял. С тънък писък тялото се скри обратно долу.
За момент възцари зловеща тишина. После чухме рев и започна унищожителен огън.
…
Много неща ми се случиха оттогава. Видях да умират много мъже; аз самият убих не един; станах твърд и безчувствен. Годините минаваха. Но през цялото време не смеех да мисля за оня тънък писък в дъжда.“
