„Барабанен огън, преграден огън, прикриващ огън, мини, газ, танкове, картечници, ръчни гранати — думи, думи, но в тях крещи целият ужас на света.
Лицата ни са хванали кора, мислите ни са опустошени, смазани сме от умора — почне ли се атака, трябва да бием някои с юмруци, за да се разбудят и да тръгнат, — очите са възпалени, ръцете — изподрани, коленете кървят, лактите са подбити.
Седмици ли минават — месеци ли — години? Само дни. Виждаме как край нас времето чезне в пепелявите лица на умиращите, сърбаме храна, тичаме, хвърляме гранати, стреляме, убиваме, лежим наоколо, слаби сме и затъпели, и ни крепи само това, че има още по-слаби, по-затъпели, по-безпомощни от нас, които с широко отворени очи ни гледат като богове — богове, способни понякога да се изплъзнат от смъртта.
През кратките часове на отдих ги наставляваме.
— Ето, виждаш ли онова гърне, дето се клати във въздуха. Това е мина — идва насам! Лежи и не мърдай, ще мине отгоре. Но ако се движи ей така, бягай! Човек може да й избяга!
Изостряме слуха им за коварното бръмчене на малките гадини, което едва се долавя — те трябва да ги разпознават сред всеобщия трясък като жужене на муха; обясняваме им, че са по-опасни от големите, които се чуват още отдалеч. Показваме им как да се крият от самолети, как да се правят на мъртви, когато ги връхлети атака, как се възпламеняват ръчни гранати, та да експлодират половин секунда преди падането; поучаваме ги да залягат светкавично в ями пред ръчните гранати с ударно запалване, показваме им как с връзка гранати може да се очисти цял окоп, обясняваме им разликата във времето на възпламеняване между ръчните гранати на противника и нашите, приучваме ги да разпознават звука на газовите снаряди и им показваме всички трикове, които могат да ги спасят от смъртта.
Те слушат и изпълняват — но почне ли отново боят, във възбудата си повечето пак правят тъкмо обратното.
Отнасят Хайе Вестхус с разкъсан гръб; при всяко вдишване белият му дроб пулсира през раната. Успявам да му стисна ръка.
— Свърши се тя, Паул! — простенва той и от болка захапва ръката си.
Виждаме живи хора без черепи, виждаме как тичат войници, на които са откъснати и двете ходила — тътрузят се по разръфаните кочани до най-близката яма; един ефрейтор пълзи почти цял километър на ръце и влачи раздробените си колена; друг отива към превързочния пункт и с ръце държи бликналите навън черва; виждаме хора без уста, без долна челюст, без лице; намираме едного, който е стиснал със зъби артерията на ръката си, за да не му изтече кръвта, слънцето изгрява, идва нощта, снарядите свирят, край на живота.
И все пак удържаме късчето разорана земя, където лежим, срещу надмощието на противника; отстъпени са само няколкостотин метра. Ала на всеки метър се пада по един убит.
