„…Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и от него произлизат богати и кадърни хора, но ние живеем под турския ботуш и сме подчинени на неговата воля.
Момчето се осмели да вдигне глава.
— Аз мислех, че всички сме османци…
Тези думи накараха Вахан да се усмихне.
— Така разправят, за да заблудят европейците — отвърна господарят. — Но ние, които живеем тук с тях, не можем да бъдем заблудени. — Лицето му придоби замислено, дори носталгично изражение. — Когато бях млад, турците имаха право да убиват арменци само да проверят дали сабята им е наточена. Собственият ми баща — бог да бди над него — го е виждал с очите си. Спомням си, че излизахме на улицата винаги с кърпа — беше задължително за всички християни. Бях петнадесетгодишен, когато един турчин ми заповяда да спра и да му лъсна ботушите. Затова винаги трябваше да си носим кърпа. За да лъскаме ботушите на турците.
— И вие… лъснахте ли ги?
Вахан нагласи възглавниците по-удобно.
— Винаги целувай ръката, която не смееш да хапеш — отвърна той. — Арабска поговорка, която арменците, които искат да оцелеят и да живеят добре в тази империя, никога не забравят. Дали му излъсках ботушите? Разбира се. Ако не го бях направил, щеше да ме убие.
— Но… защо?
— Защото ние сме арменци, а те са турци, сине. — Махна с ръка към прозореца. — Знаеш ли, светът е жесток. Режимът, който ни управлява — Османската държава, тя потиска всички, които живеят на нейна територия. Всички. Но никой не е толкова тъпкан и унизяван колкото християните. Ние, гърците, сърбите, българите, черногорците… Ние сме утайката на утайката — отнасят се с нас като чужденци по собствените ни земи. И всичко заради греха, че сме се родили християни и сме останали такива. — Вахан вдигна поглед, сякаш се обръщаше към някой друг. — Как е възможно Господ да допусне такава несправедливост?
— Но как така турците ни командват? — учуди се Калуст. — Ние сме повече от тях!
Господарят се взря в лицето на сина си. Това момче ще стигне далеч, помисли си той. Беше само на девет, а задаваше сериозни за възрастта си въпроси. Нямаше съмнение, далеч щеше да стигне.
— Повече сме тук, в Трабзон — поправи го баща му. — Тук и в голяма част от Анадола и Киликия, но турците са мнозинство в останалата азиатска част на империята. Освен това сабята и управлението в Константинопол са в техните ръце. Ние, християните, нямаме оръжие и затова не можем да се защитим.
— Защо не си купим?
Умно момче, доволен, отново забеляза Вахан. Съобразителен е, задава правилните въпроси.
— Не ни е позволено — обясни той. — По тези земи властва ислямският закон, наречен шериат. По силата на шериата, постановен от пророка Мохамед, мюсюлманите се радват на пълни права и задължения, докато християните и другите не-мюсюлмани са втора ръка граждани — рая. Никога ли не си чувал за раята?
— Не, господине.
— Това сме ние. Второкласни хора. Търпят ни, стига да плащаме данък и да приемем мюсюлманското превъзходство, с други думи — онова, на което бе свидетел тази сутрин. Позволяват ни да имаме общности като миллетите, но се държат с нас като с кучета. Мюсюлманите могат да ни притесняват с религиозните си дейности, но ние тях — не. Забранено е да се строят църкви и синагоги, а за ремонт на тези, които вече съществуват и са много стари, е нужно позволение, което се дава срещу огромни рушвети. Не можем да бием камбаните, но това е бял кахър. По-лошото е, че не ни е позволено да яздим, не можем да носим оръжие и когато по улицата минава мюсюлманин, сме длъжни да му правим път. Забранено е да се женим за мюсюлманки, нашите къщи трябва да са по-ниски от техните и сякаш това не е достатъчно, та съдът не признава и показанията ни срещу мюсюлмани.
— Затова ли арестуваха вуйчо Кеворк?
Кеворк бе един от братята на майка му.
— Точно затова. Един турчин му открадна стадо кози и той отиде да си го прибере. Тъй като турчинът не искаше да го върне, вуйчо ти го удари и заптиетата дойдоха да го приберат. Показанията на свидетелите на кражбата не бяха признати на процеса, защото всички бяха християни. Накрая осъдиха вуйчо ти Кеворк на затвор за проявено насилие, а турчинът бе оправдан за кражбата и дори си запази стадото. — Той въздъхна. — Такъв е животът на арменците по тези земи.
Момчето замълча за момент, за да осмисли думите на баща си, докато ги сравняваше с други случки, на които бе присъствало. След разказа на баща му събитията от сутринта му се изясниха. Арменците и другите християни бяха втора ръка хора. Колкото и пари да спестяваха, колкото и да работеха, техните права никога нямаше да се равняват на турските.
— Трябва ли да се примиряваме?
Бащата сви рамене.
— Сърбите не го направиха — отвърна той. — Преди около седемдесет години, когато още не съм бил роден, те за пръв път се разбунтували срещу турците. Гърците също въстанали, отцепили се от империята и създали собствена държава. Оттогава се случили много християнски бунтове. Европейците говорят за свобода, равенство и братство и тези идеи се разпространяват из нашите общности като огън по суха трева. Ние искаме равенство и свобода, но турците ни отговарят със сабята. Слава богу, Великите сили, които са християнски страни, ни помогнаха, като обявиха война на турците и изискаха защита за малцинствата. През 1839 г., горе-долу по времето, когато трябваше да лъсна ботушите на онзи турчин, излезе имперски декрет, който за първи път постановяваше зачитане на правата на християните и равенство между всички османци, били те мюсюлмани или не.
— А! Значи… значи, всички сме равни!
Вахан се разсмя.
— Обещанията на един турски султан са празни думи — обясни той. — Оттогава само издават документи, гарантиращи еднакво отношение към всички. Преди две години дори бе приета Османската конституция, която предвижда равни права за всички поданици на султана, независимо към кой миллет принадлежат. Но това са само приказки, за да затворят устите на европейците. Турците имат желание да се отнасят с нас като с равни, колкото аз искам да ме боли глава. Турчинът има две лица и онзи, който живее под неговия ботуш, познава и двете. Затова тази година Румъния, Сърбия и Черна гора обявиха независимост. Единственият начин да се спасят от тези дяволски хора….“
