Цитати

Жозе Родригеш душ Сантуш, „Кодекс 632“

9
Жозе Родригеш душ Сантуш, „Кодекс 632“

„В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант твърди, че човекът няма достъп до нещата „сами по себе си“, до онтологичната реалност, а само до света на явленията. Ние не познаваме природата на нещата, а само начина, по който ги възприемаме, начин, който е специфичен за нас. Човекът например възприема света различно от прилепите. Хората възприемат образи, прилепите — сонарно ехо. Хората виждат цветове, кучетата — в бяло и черно. Хората разпознават образи, змиите усещат температури. Нито една от тези форми на възприятие не е по-истинна от другата. Те просто са различни. Ние не познаваме нещата „сами по себе си“, а само „явленията“ им, начина, по който сетивата ни ги възприемат. Ако си послужим с прочутата алегория на Платон, онова, което Имануел Кант ни казва, е, че всички сме в една пещера, оковани от ограниченията на нашето възприятие. От реалното ние всъщност виждаме само сенки и никога самото реално. — Обърна лице към Томаш. — Разбрахте ли?

— Ето защо френските деконструктивисти твърдят, че няма нищо извън текста. След като реалността е недостижима заради ограниченията на възприятието ни, това означава, че ние изграждаме собствената си представа за реалността. Този образ не идва от съществуващото „само по себе си“, а от нашите специфични когнитивни механизми.

— Това ли е позицията, която защитава Фуко?

— Мишел Фуко е силно повлиян от това откритие, да — потвърди той … — Той е разбрал, че няма само една истина, а различни истини.

— Не смятате ли това за малко изкуствено? Как може да се твърди, че няма една истина?

— Mon cher, това е логичното следствие от откритието на Имануел Кант. И така, ако ние не сме в състояние да познаем реалността, тъй като е недостижима за нашите сетива и представите ни са плод на ограничени когнитивни механизми, то в такъв случай ние не можем да стигнем и до истината. Разбирате ли това? Реалността е истината. Ако не можем да познаем реалността, не можем да познаем и истината. — Махна с ръка. — Логично.

— Значи няма истина, така ли? — Томаш удари по буковия стол. — Ако кажа, че столът е дървен, не казвам ли истината? — Посочи към океана. — Ако кажа, че морето е синьо, това не е ли истината?

Сарайва се усмихна, разговорът се беше прехвърлил на негова територия.

— Това е въпрос, който феноменологичната школа е трябвало да разреши. Наложило се да се предефинира категорията истина. Едмунд Хусерл, един от основателите на феноменологията, изследва този въпрос и твърди, че съжденията не съдържат обективен смисъл, а субективна истина, и разграничава връзка между нещата, или ноемите, и връзка между истините, или феномените. С други думи, истината не е нещо обективно, а субективна представа за нещата „сами по себе си“. Мартин Хайдегер подхваща същата идея и отбелязва, че истината е нареждане на нещата според познанието, но и нагласа на знанието според нещата, защото същността на истината е истина на същността.

— Не знам — поколеба се Томаш. — Струва ми се, че това си е чиста игра на думи.

— Не, не е — възрази енергично Сарайва. — Нека да видим как стоят нещата във вашата област, историята. В историческите текстове се говори за съпротивата, оказана от лузитанеца Вириато пред римските нашественици. Но можем ли да сме сигурни, че Вириато наистина е съществувал? Естествено, основаваме се на текстовете, в които се говори за него. Ами ако тези текстове са някакви басни? Както сам знаете, при това по-добре от мен, историческият текст не борави с реалността сама по себе си, а само с разказите за нея; възможно е тези разкази да не са съвсем точни, за да не кажем — направо измислени. В такъв смисъл, историческият дискурс не представя обективна истина, а субективна. Както отбелязва Карл Попър, нищо не е абсолютно вярно; има само неща, които са абсолютно неверни, и други, които временно са истинни.

— Това е валидно за всичко — прие Томаш. — Включително историческия дискурс. Всъщност, достатъчно е да прочетем Мару, Рикьор, Вейн, Колингуд, за да разберем, че няма абсолютни истини в историческия дискурс; че историята е разказ за станалото в миналото, който се основава на твърденията на свидетели и документи, които не са неоспорими, и на работата на историка, който също може да сгреши. Но ако държите да чуете истината, вие не отговорихте на въпроса ми. — Томаш посочи към хоризонта. — Виждам морето и установявам, че е синьо. Как може да се каже, че това е субективна истина? — Сви устни. — Доколкото знам, това, че морето е синьо, е обективна истина.

— Всъщност не е — отвърна Сарайва, поклащайки глава. — Ако се заемете с изучаване на феномена, ще видите, че цветовете са донякъде илюзия. Морето и небето ни изглеждат сини поради начина, по който слънчевата светлина пада върху земята. Когато слънчевата светлина идва от по-близка точка на хоризонта, небето придобива червеникав цвят. Небето си е едно и също, но цветовият спектър на светлината се променя заради различното разположение на слънцето. Небето не е синьо, а нашите очи го възприемат като такова, защото синята светлина има по-малка дължината на вълната и се разсейва повече, отколкото другите цветове от светлинния спектър. Всъщност така стои и проблемът с истината. Сетивата ми могат да ме излъжат, разсъжденията ми могат да ме доведат до погрешни заключения, паметта ми може да ми изиграе лош номер, следователно аз нямам достъп до истинската реалност и никога няма да постигна обективната истина, абсолютната, окончателна истина. Поглеждам към морето и виждам, че е синьо; кучето поглежда към морето и понеже е далтонист, за него то е черно. Нито един от двама ни няма достъп до същността на реалното, а само до една визия на реалното. Никой от нас не постига обективната истина, а нещо съвсем не толкова категорично. — Разтвори длани, сякаш бе крил в тях нещо ценно и едва сега го показваше. — Субективната истина.

— Мишел Фуко се основава на това разбиране — …— Според него истините зависят от историческите предпоставки на епохата, в която са известени. Работейки всъщност като историк, той стига до заключението, че науката и властта са така неразделно свързани, че се превръщат в двуединство власт-познание, в две страни на една и съща монета. Това е основната ос, около която се развива целият му труд.

— Какво искате да ви кажа, mon cher? Мишел Фуко е роден през 1926 година; бил е хомосексуален. След като открил Мартин Хайдегер, се сблъскал с Фридрих Ницше и теорията му за определящата роля на властта във всяка сфера на човешката дейност. Това откритие оставило в него дълбок отпечатък. Мишел Фуко стигнал до заключението, че властта стои в основата на всичко, и се посветил на мисията да изследва механизмите, чрез които властта, използвайки знанието, установява социален контрол. Въпросният съюз власт-познание.“

9
Велик
Резюме

че човекът няма достъп до нещата „сами по себе си“, до онтологичната реалност, а само до света на явленията. Ние не познаваме природата на нещата, а само начина, по който ги възприемаме, начин, който е специфичен за нас. Човекът например възприема света различно от прилепите. Хората възприемат образи, прилепите — сонарно ехо. Хората виждат цветове, кучетата — в бяло и черно. Хората разпознават образи, змиите усещат температури. Нито една от тези форми на възприятие не е по-истинна от другата. Те просто са различни. Ние не познаваме нещата „сами по себе си“, а само „явленията“ им, начина, по който сетивата ни ги възприемат. Ако си послужим с прочутата алегория на Платон, онова, което Имануел Кант ни казва, е, че всички сме в една пещера, оковани от ограниченията на нашето възприятие. От реалното ние всъщност виждаме само сенки и никога самото реално

  • Диалози за истината
    9
Следващ Лоран Гунел, Intuitio
Предишен Жозе Родригеш душ Сантуш, „Кодекс 632“

Сходно съдържание

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първия да коментирате!

Оставете коментар

Your data will be safe! Your e-mail address will not be published. Also other data will not be shared with third person. Required fields marked as *