Исабел Алиенде, „Безкрайният план“
“Противно на очакваното, когато бе избрал този клон на медицината, работата му сред трупове бе засилила съчувствието му към живите, болеше го за всички страдащи хора, но не му оставашe емоционален запас да скърби за животни, застрашени от изчезване, за опустошени гори или замърсени води. С всичко това си правеше жестоки шеги, дърдореше по същия начин за раси, религии и жени, отчасти, защото да браниш тези каузи бе на мода, а неговото най-голямо удоволствие бе да провокира ближния. Вбесяваше го фалшивият морал на онези, които се ужасяват от делфин, хванат в мрежи за риба тон, а в същото време подминаваха равнодушно бездомните просяци по улиците, правейки се, че не ги виждат. Светът е една голяма помия, бе най-честото му изречение.“
