„Моята измислена страна“ не е роман, а изповед на Исабел Алиенде. Едновременно биографичен разказ с много страст и искреност, с чувство за хумор, с вкус и голяма доза талант, разбира се, а така също и уникален народопсихологически портрет на чилийците.
Понякога автобиографиите и биографиите могат да са скучни, понякога даже твърде хумористични. Но Исабел Алиенде успява да задържи интереса на читателя, без да досади, а в същото време и развеселява, дава информация с точността на историк.
„Моята измислена страна“ е и книга с много ценна информация, която няма как да прочетеш другаде. Например за историческите, културни и дори цивилизационни промени през годините в Чили, промяната в хората, но и устойчивите черти на чилийците. От къде са ги наследили, техните предци – испанци, баски и различни по нрав и традиции индиански племена. Религиозността и суеверието, гостоприемство и склонност към злословие, чувство за хумор, много свежо описание на лица, места и събития, преминали през живота на писателката и оставили следа. Някои от тях са вече герои в романи и част от творчеството й вече, но тяхната не измислена, а истинска история е описана тук.
Забавни са личните моменти, които дават и интригуваща картина на междукултурните бракове, например:
„Моят смесен брак с американски гринго не е чак толкова зле. Спогаждаме се, въпреки че в по-голямата част от времето никой от двамата няма представа за какво говори другият, защото винаги сме на разположение да си предаваме един другиму палмата на съмнението. Най-голямото неудобство е, че нямаме еднакво чувство за хумор; Уили не може да повярва, че на испански минавам за остроумна, а от моя страна никога не знам на какво се смее той.“
Особено озадачаващи са и някои описания на чилийците. Удивително, но имах усещането, че всъщност това са българите. Колко ли други народи са се разпознали също?
„Любовта към наредбите, колкото и неефективни да са те, намира най-красноречив израз в необятната бюрокрация на изстрадалото ни отечество. Тази бюрокрация е раят на «обикновения чилиец» или незабележимия човек. В нея може да вегетира удобно, в пълна безопасност от клопките на въображението, съвършено сигурен за мястото си чак до пенсия, стига да не прояви неблагоразумието да се опита да промени нещата, както твърди социологът и писателят Пабло Унееус* (който, казано мимоходом, е един от малцината чилийски ексцентрици без роднински връзки с моето семейство). Държавният служител трябва да разбере от първия ден в службата, че всяка наченка на инициатива ще бъде краят на кариерата му, защото той не е там, за да трупа заслуги, а за да достигне достойно нивото на своята некомпетентност. Целта на придвижването на хартии с печати и марки от едно място на друго не е разрешаване на проблема, а затлачване на решенията. Ако проблемите се разрешат, бюрокрацията би изгубила власт и много почтени люде биха останали без работа; ако обаче се влошат, държавата увеличава бюджета, наема повече хора и така намалява процента на безработица и всички са доволни. Държавният служител се възползва от зрънцето си власт, като изхожда от схващането, че обществеността е неприятел — чувство, което е напълно споделено. С изненада установих, че в САЩ е достатъчно да имаш шофьорска книжка, за да се движиш из страната и повечето от формалностите се извършват по пощата. В Чили поредният служител би изискал на просителя доказателство, че се е родил, че не е затворник, че е платил данъците си, че се е регистрирал за гласуване и че е жив, защото дори да тропа с крак, за да докаже, че е жив, навярно трябва да представи и «удостоверение за оцеляване». Представете си колко сериозен е проблемът, след като правителството е създало служба за борба с бюрокрацията. Сега гражданите могат да се жалват от лошото отношение и да обвиняват некадърните служители… на подпечатана хартия и в три копия, разбира се. Неотдавна, за да преминем границата с Аржентина с туристически автобус, се наложи да чакаме час и половина, докато ни проверят документите. Да преминеш старата Берлинска стена щеше да е по-лесно. Кафка е бил чилиец.“
„В нравите сме консервативни и традиционалисти, предпочитаме познатото зло пред непознатото добро, ала във всичко останало винаги се оглеждаме за новостите. Смятаме за естествено, че всичко, идващо от чужбина, е по-добро от нашето и трябва да го пробваме, от последното електронно приспособление за автомобил до икономическите и политическите системи. Преживяхме голяма част от XX век, експериментирайки разнообразни форми на революция, лашкахме се между марксизма и дивия капитализъм, като преминахме през цялата гама междинни нюанси. Надеждата, че една промяна на правителството може да подобри съдбата ни, е като надеждата за печалба от лотарията — няма никакво разумно основание. Дълбоко в себе си сме наясно, че животът не е лесен.“
