Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия.
Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар.
В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.
Разказът е много интересен и си струва да се помисли върху идеите в него и картините на една влудяваща крайност на уравняване на човеците: “Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг. Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати.“
