За читател, който обича съвременни разкази от български писатели, след сборника с разкази на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско копеле“, който ми е любим, много рядко попадах на емоционални и искрени, силни и така достоверни разкази за циничната, грозна и тъжна реалност, но и все пак, някак си, оптимистични, човешки. Затова съм щастлива, че попаднах на разказите на Луиза Кадиян. Сборникът с разкази на Луиза Кадиян, издаден 2021 г. от изд. Фама, носи заглавието на разказа „Безупречен свидетел“.
Разказите са кратки, увлекателни, написани с много точен рисунък и стил, така че да грабват читателското внимание, без да дотягат с поучителност, протяжност и излишно описателство.
„Безупречен свидетел“ е точно такъв – драматичен, с доза ирония и тъга, смесени така, че разказът да развълнува, без да стане мелодраматичен. Разказът е и с неочакван край. Неочакван, но силен.
Героинята, която разказва и стилът й, напомнят на удивителната Рьоне Мишел от „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери.
Ето как разказва безупречният свидетел: „Вече три години и половина стоя прикована на тоя стол и не смея да погледна в себе си. Навън животът тече. Навън животът тече. Хората се връщат от работа, гледат телевизия, правят любов, гледат телевизия, карат се. Някои са ядосани и крещят. Други са отчаяни и плачат. Аз стоя на прозореца и не мога нито да помогна, нито да попреча. Кому е нужно да зная за хорските тайни, щом не мога да помогна, нито да попреча?“
Действително, разказът е впечатляващ и го препоръчвам, както и сборника с разкази „Безупречен свидетел“.
