Четвъртото издание (с ново заглавие) на двете публични лекции на Макс Вебер, изнесени след края на Първата световна война, в превод на Румен Даскалов и Иво Георгиев, заслужава да бъде препоръчано.
Въведението от Румен Даскалов също. Авторът подчертава основните идеи на Вебер като дава на читателя и необходимия философски и исторически контекст. В самия текст има ценни бележки на преводача, като например използваното в немското заглавие „beruf”, което означавало едновременно „призвание“ и „професия“, което свидетелства за връзката на съвременното схващане на професия с религиозни идеи и в частност оценката на всички протестантски вероизповедания, според която изпълнението на професионалните задължения, определи за всеки човек от мястото му в живота е призвание и висш нравствен дълг (бележка на преводача в: Вебер, 2022: 33)
Авторът на въведението извежда някои от най-интригуващите Веберови тези, например: кога и в каква степен етично добрата цел „оправдава“ прилагането на етично опасни средства и допускането на също такива странични последици (според Вебер, нерешима апория на всяка етика) (въведение, Вебер, 2022:18).
„Свободата от ценности“ означава най-вече научна непредубеденост – дистанциране от предмета на изследване, внимателен, задълбочен и всеобхватен анализ на фактите, елиминиране на субективните симпатии и пристрастия в подбора и преценката им, признаване на неудобни за собствената позиция факти, служене само на научната истина…( Вебер, 2022: 24)
Не само в науката, а и академичното преподаване Вебер изисква въздържане от пропаганда на „светогледи“, от застъпване на определени социални и политически идеали и заемане на оценъчна позиция по анализираните проблеми, включително неволно… Преподаването на идеали и светогледи той презрително нарича „катедрено пророчество“, което е и осъдително, понеже слушателите са длъжни да мълчат и не могат да влязат в спор с преподавателя, дори ако поддържат различни политически и социални идеали…(Вебер, 2022: 25)
Ето някои избрани от мен конструкции на Вебер за размисъл:
Из „Политиката като призвание“
„Етиката може да изпълнява и крайно противна нравствена роля…Една нация прощава нарушаването на нейните интереси, но не и накърняването на нейната чест, особено когато е извършено с такава попска самоувереност. Всеки нов документ, който след десетилетия се появява на бял свят, възпламенява отново недостойното ругателство, омразата и гнева, вместо войната с нейния край да бъдат морално погребани. Постигането на тази цел е възможно само с деловитост и рицарско благородство, а преди всичко за това е нужно достойнство. Тази цел обаче не може да се постигне никога с помощта на една „етика“, която означава всъщност безчестие и за двете страни. Вместо да се погрижи за онова, което е работа на политика – бъдещето и отговорността за него, – етиката се занимава с политически стерилни, понеже са нерешими, въпроси за вината в миналото…“ (Вебер, 2022: 89)
„Този, който иска със сила да установи на Земята абсолютната справедливост, се нуждае за целта от последователи: човешки „апарат“. На него той трябва да обещае необходимото вътрешно и външно възнаграждение…иначе апаратът няма да функционира…вътрешна награда е утоляването на омразата и жаждата за мъст, преди всичко на завистта и на потребността от псеводетичното чувство за безусловна правота, потребност да се заклеймят и разобличат противниците. Външни възнаграждения пък са авантюрата, победата, плячката, властта и доходните служби…“ (Вебер, 2022: 99)
„…държавата е онази човешка общност, която на една определена територия – тази „територия“ е отличителен белег – претендира (успешно) да притежава монопола върху легитимното физическо насилие“ (Вебер, 2022: 34)
„Който се занимава с политика, се стреми към власт: власт или като средство в служба на други цели – идеални или егоистични, -или власт „заради самата нея“, заради насладата от чувството за престиж, което тя дава.“ (Вебер, 2022: 35)
Из: „Науката като призвание“:
„Фактът, че не способностите като такива, а тъкмо случайността играе толкова голяма роля, не се дължи единствено и дори не на предимно чисто лични фактори, които естествено при този отбор се намесват също толкова, колкото и при всеки друг. …Нещо подобно се случва и при избора на папа, който можем да проследим в продължение на столетия и който представлява най-важният и удобен за проверка пример за подобен отбор на хора. Само в редки случаи кардиналът, за когото се твърди, че е „фаворит“, има шанса да се наложи. По правило си пробива път кандидат номер две или номер три. Същото се отнася за президента на САЩ – само по изключение първата и най-изявена личност се налага при „номинацията“ на партийния конгрес и после в хода на изборите, а в повечето случаи това прави кандидатът номер две и често даже номер три.“ (Вебер, 2022: 109)
