За първи път прочетох „Чамкория“ през 2017, изданието в два тома. Сега го прехвърлях отново, защото търсех размислите на Славе за войната, за безумието на всички войни. Силно разтърсващ е пасажа за войната, за лудостта, която е в основата на всички войни…как действително да живее човек, като осъзнае каква лудост е това?
„Аз съм шефьор още от войската. Един от първите професионални шефьори бех. Карах камион „Бенц“. Че съм и раняван там. Веднъж, както карам камиона, попаднахме под огън на англо-френските части, един куршум ме рани в десната ръка, в мишницата, тя увисна, не можем да я мръднем, аз с левата ръка едновременно сменям скоростите и въртим кормилото, и аз не знам как, и давам назад. Но не можем да минем назад, защото зад мене има други два камиона. На единия му изкъртих отстрани фара, но дотам, повече не може. Докато дадат тия двата камиона назад… А през това време край мене свирят куршуми, шрапнели летят, едно парче ме удари отдесно в гърдите, малко под ключицата така, мина през шинела като през масло, а аз нищо не съм усетил, само видех как ми изби кръв отпред под рамото, сякаш си спукал балон с червена боя, стъклото на кабината станало на сол, разбираш ли, а аз въртим това пусто кормило и натискам педала, да минем некак назад. Викам си: край, аз че умрем тука! На полето на честта. За Царя и отечеството. Да ви ебем майката и чест, и Цар, и отечество!… И не можем нищо да направим – безполезно е да стрелям, немам път назад, а да излезем навънка да бегам е все едно сам да скочим в огъня. Ако има Господ, помислих си, че той че ме измъкне от тука! Ни Цар, ни отечество, ни чест че ме измъкне, но Господ може. Само да се спасим, викам си, повече никога! И се спасих, братче! Ония два камиона най-сетне дадоха назад, повърнаха се обратно по пътя, след тех и аз вървим на задна, абе измъкнахме се. И пак късмет, че не беха уцелили некой от шефьорите на задните камиони, иначе така и щех да си останем там, на полето на честта. Тия момчета, дето беха с мене отзад на каросерията, половината беха станали като от оня фюлм „Войната на световете“, като марсианци станали. Гледаш ги, на единия му нема половината каска, па и половината глава барабар с нея, но той е некакси още жив, трепери и мърда. Друг го надупчили на 5-6 места. Един му се забил шрапнел в корема, отпред целият в кръв, ни никой не смее да му вдигне шинела да види какво става, за да не би да му блъвнат червата. Иначе какво че правиш? Че ги буташ обратно ли, какво?… А на друг един пък му беха отнесли три пръста на десната ръка. Спомням си го и до днес, като че ли ми е пред очите. Понеже ръкомахаше като полудел. От там хвърчи кръв, той ръкомаха и обяснева нещо на един подпоручик!
Е в такава минута изведнъж ти просветва, че всички са луди! Че хората са луди същества! Че това не е заради Македония, поробените братя или справедливостта, нито за да владееш света, а чисто и просто от лудост. Отгоре са най-различни причини, а отдоле е една голема лудост, тя е същинският двигател на тия неща. Па може би и на всички други неща. Казваш си: „ Как че живеем аз на тая земя сред тия луди същества? Къде да отидем, как да живеем, тъй че да избегам от тия…..“
Пет години по-късно: Не мога да не споделя пак, че „Чамкория“ е чуден роман. Невероятно талантливо написана книга е. Също както и „Възвишение“, разбира се.
Героят Славе е наистина много плътен образ, широк социалист от 20-те. Има страхотни попадения – когато разказва за „тъй нареченото си семейство“, за „тъй наречената си жена“, за политиката, за войната, за хората, за българите и мн. др. Да, така беше и с „Възвишение“. Езикът тук е също различен, доста твърдо „е“-кащ, уникално, чудно просто…
Животът и размислите на героя са увлекателно написани, автентично звучащи (нещо, което не може да се каже за много съвременни български романи, които са пълни с изкуствено звучащи диалози и тегави „размисли“). Тук са леещи се по невероятен начин, приятни за четене, но и силни по смисъл. Увличащи те и в епохата, и в живота на героя. Светът е точно такъв, какъвто е през очите на Славе – шЕфьора на омнибус, купен на лизинг. Комично и трагично едновременно. И всичко това в една достоверно уловена страшна епоха. 20-те години на XX век, когато в България се сблъскват различни военно-политически и идеологически групи. Както разказва Славе, всеки е запасал по един пищов и е готов да те гръмне….
Въобще „Чамкория“ ми се струва не по-малко силна от „Възвишение“.
Ето и едни лековати размисли на Славе докато шЕфира:
„Госпожиците само вдигат рамене. Па и другите хора отзад не знаят. Във всеки случай никой не се обади. И те не разбрали. Зарежи, в тая страна никой нищо не знае! Те и вестници не четат. Всеко гледа само себе си и нехае за всичко останало! Това е от големо самолюбие, затова никой нищо не знае, ако не го засега лично. Той Димо Казасов хубаво ги беше наредил по тоя въпрос, добре им го беше казал…Чекай, какво беше казал той…Не, не можем да се сетим сега…Но да, невежа работа, мани мани! Наште хора са невежи от самолюбие. От самолюбие и тесногръдие. Ти ги гледаш българите едно-друго, но това са страшно самовлюбени хора! Те си мислят, че са целия свет. Всеки поотделно така си мисли. И защо тогава да знае нещо, което е извън света? Такова нещо не съществува, щом е то извън света.“
„…аз закони не четем. Най-малко пък Закона за защита на държавата че седнем да четем. Нашата партия е против него, значи требва да е некаква глупост. Ти само името му виж – Закон за защита на държавата. Какво е това име бе! От кого точно че я защитаваш държавата с тоя закон? Ако че я защитаваш от вънка, това не става със закони. Става с оръдия и картечници. А ако че я защитаваш отвътре, от собствения й народ, то какъв е смисълът на такава държава?“
