Михаел Морис e авторът на „Фалшиви новини“ и „Неща, които не би трябвало да знаете“. „Локдаун“, издадена на български от изд. „Дилок“, 2020, е с подзаглавие: „Вирусът не е причината, а удобният виновник за най-големия рискован експеримент с човечеството. Вече няма връщане към старата нормалност.“
Авторът поставя много интересни и важни въпроси. Такива, каквито преди само 2 или 3 години биха звучали конспиративно, а днес вече са на дневен ред, например „как да премахнем използването на пари в брой, без населението да се противопостави“ или „Как да премахнем националните държави и да прехвърлим властта на наднационален експертен съвет“…
Оптимистично в предговора автора заявява, че „ всяка криза е и шанс – както в личен, така и в духовен и икономически смисъл. Големите стагнациии крият в себе си и сериозни възможности…Всички плаваме в една лодка. Нека направим възможното, за да оцелеем невредими в това пътуване към новата ера.“
Авторът прави много точни предупреждения, правейки аналогии с други събития във времето, например: „ Повечето от „временните мерки“, въведени след 11 септември от американските политици с оглед на обявеното извънредно положение, никога по-късно не бяха отменени! Подчертавам това, защото през 2020 е важно да припомним, че орязването на свободните граждански права не е преходно, ако населението не се съпротивлява. Моля ви да не го забравяте.“
Михаел Морис прави неколкократни аналогии на случващото се, най-вече на интерпретациите му от различни политици с подхода от романа „1984“ и „двумисъла“, т.е. съзнателното преиначаване на фактите в тяхната противоположност, при което хората да се объркат напълно и просто да се откажат от търсене на „истината“.
„Позиционираната предимно вляво мейнстриймна преса наддаваше див вой, когато някой се осмелеше да й противоречи в интернет и крещеше насреща му:”Fake News, all is Fake News!”.
Колко скандална е цитираната прощална реч на Джон Суинтън, издател на Ню Йорк Таймс пред „Ню Йорк Прес клуб“, 1953: „ Свободна преса на е съществува. Всички го знаем Никой не би се осмелил да напише честното си мнение, а ако го направи, предварително знае, че няма да бъде публикувано…Задачата на журналиста е да разрушава истината, свободно да лъже, да фалшифицира, да пълзи в краката на Мамона и да продава себе си, страната и народа за насъщния. Всички го знаете, знам го и аз. Ние сме инструменти на задкулисните богаташи, марионетки, на които дърпат конците. Талантите, способностите и животът ни са изцяло чужда собственост. Ние сме интелектуални проститутки.“
Морис има възражения срещу насаждането на страх от страна на политиците, позовава се на доказаното през 1974 експериментално от американския психолог Робърт Адер, че страхът доказано уврежда нашия имунитет и ни прави податливи на вирусни инфекции. Цитира Меркел от 20 април 2020: “Нямаме право дори за миг да се чувстваме сигурни“.
Авторът отделя сериозно внимание на негативните ефекти, които страхът причинява. „Страхът разрушава имунната система и отприщва множество болести. Той парализира хората, предизвиква напрежение, дихателни затруднения, безсъние и многобройни други страдания, които влияят отрицателно върху нашето здраве, качество на живот и житейски очаквания. Няма значение дали е основателен или безпочвен, съзнателен или неразумен. В повечето случаи страхът е необоснован! Доверието и увереността са ней-ефективните оръжия срещу него…“
„Когато несправедливостта се превръща в право, съпротивата става задължение.“ Бертолд Брехт
В трета част е цитирана Джесика Хамед, адвокат и специалист по наказателно право, която казва: “За мерките, на които са подложени всички граждани, няма достатъчни правни основания. Например Законът за защита от инфекции в специфични случаи допуска разпореждания за карантиниране, но не съдържа правила за общовалидна забрана за контакти или ограничения за излизане…Според мен липсваха обстоятелства, които да наложат юридически оправдана намеса. Държавата е длъжна да обоснове нарушаването на основни права и открито да посочи доводите – не е необходимо гражданите да доказват правото си на свободен живот. В момента обаче излиза, че ние трябва да се аргументираме защо властта не бива да се намесва. В случая тежестта на изложението се прехвърля върху засегнатата страна, но това очевидно е съвсем естествено за политиците, които говорят и за „разхлабване“ – термин, свързан с изпълнението на присъда – а хората, които критикуват мерките, биват упреквани в егоизъм, глупост и най-малкото в липса на солидарност. Всички могат да допринесат за опазването на основаните човешки права. Според мен е особено важно всеки да го направи по най-подходящия за него начин. Убедена съм, че към настоящия момент щяхме да имаме значително по-малко „разхлабвания“, ако не бяха многобройните протести на най-различни нива.“
Според автора последиците на „пандемията“ ще бъдат епохални, а психологическите – защото „човечеството не е подлагано на подобен мащабен експеримент“, чието проследяване и оценката му, са изключително трудни.
Единственото сигурно към настоящия момент, пише Морис е, че повече няма да живеем предишния си живот. Няма да се върнем към досегашната нормалност, защото вече е невъзможно. Сега трябва да започнем отначало.
