„Унищожение“, изд. Факел Експрес, 2022, превод Александра Велева.
„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но не. Всъщност Пол надраства и депресията, и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота.
Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление.
Заради политическия сюжет Уелбек навлиза уверено и във философско-политически теми, интересни и задълбочени са и диалозите, размислите и опита на героите:
- “… но властта на парламента ще се намали още повече. Нещо като постдемокрация, ако щеш, но всички го правят сега, само по този начин нещата потръгват, демокрацията е мъртва като система, прекалено бавна е, прекалено тежка..“
- “Колкото и да беше странно, пресата, макар и загубила почти всичките си читатели, беше увеличила способността си да вреди, можеше да разбива живота на хората и никак не се възпираше да го прави особено по време на избори, нямаше дори нужда да се стига до съд, най-обикновеното съмнение беше достатъчно човекът да бъде съсипан. “
- “Обикновено войните били последвани от период на спад в раждаемостта, придружен от психическа покруса; подчертавайки абсурдността на човешката участ, бойните въздействали изключително деморализиращо. Това било особено вярно за Първата световна война, в която абсурдът бил достигнал нечувани висоти и която впрочем се отличавала от другите с една особено скандална безнравственост, породена от налагащото се от само себе си сравнение между мъките на фронтоваците от окопите и печалбите на криещите се в тила. Следователно било напълно логично поколението след края на войната да е посредствено, цинично, безволево – най-вече малобройно; след 1935 година раждаемостта във Франция била дори по-ниска от смъртността. Точно обратното станало през 1950 година, дори още от 1940-а нататък, в разгара на войната, и това можело да се обясни, Брюно казал, спомни си Пол, единствено с идеологическия, политическия и нравствен характер на Втората световна война: колкото и кървава да била, борбата срещу нацизма не се ограничила единствено в завладяването на територии, това не било абсурдна борба и поколението, което победило Хитлер, го е направило с ясното съзнание, че воюва в лагера на Доброто.“ (617)
Но безспорното постижение е емоционалното израстване на героя, който успява да съживи връзката си с жена си от точка, която бихме счели за невъзможна:
- „Упадъкът на семейството им бе започнал, след като купиха заедно, задлъжнявайки и двамата за двайсет години, апартамента на улица „Льорьо“, в близост с парка „Берси“ – превъзходен двустаен мезонет с невероятно общо пространство, чиито френски прозорци гледаха към парка. Съвпадението на беше случайно, подобряването на условията на живот е често съпътствано с влошаване на основанията за живот и особено на тези за съвместен живот.“ (29)
- „Колкото и големи да бяха културните различия между тях, те споделяха едно древно и много странно вярване, което беше оцеляло сред срутването на всички цивилизации и почти всички вярвания: когато си облагодетелстван от щастливата случайност, от неочакван дар на съдбата, е важно да мълчиш и най-вече да не се възгордяваш от страх боговете да не ти завидят и да те те накажат.“ (466).
- „ В крайна сметка отношенията между хората се променят много малко в течение на един живот, те се подчиняват на схемите, установени от самото начало на връзката, а може би и съществували винаги.“ (590)
При това в романа сексуалните преживявания на героя не са детайлно описвани, което бе характерно за Уелбек, дори в по-голямата част от живота му липсват. Появяват се едва когато емоционалната връзка с жена му е възродена.
Изненадваща за Уелбек тема е семейството в широк смисъл, близките, старостта и прелюдията към неизбежната смърт. Всъщност тези въпроси надграждат философията на романа, за да се достигне до финалната точка. Затова този път действащи лица и доста плътно изградени образи са доста повече хора, част от живота на главния герой Пол: баща, брат, сестра, техните семейства, отношения, тъги. Инсултът на бащата, последвалото почти вегетативно състояние, разпадът на недълбоките връзки, каквато е тази на брата Орелиен с неговата амбициозна, но не много умна жена, самоубийството му и т.н. рисуват една плътна картина на модерния живот във Франция. По подходящ начин всеки един от тези герои се превръща в образ-тип на определено явление на живота днес. Такъв е Ерве, безработният нотариус, съпруг на сестрата Сесил. Тяхната дъщеря и особената ситуация, чрез която авторът разкрива животът й.
- “Орелиен, естествено, не си бе дал сметка веднага, че се е оженил за лайно, и то за меркантилно лайно, това е нещо, за което човек не си дава сметка веднага, необходими са най-малко няколко месеца, за да разбереш, че живееш в ад и че това не е обикновен ад, кръговете му бяха многобройни, пропадаше надолу през годините в последователни пластове, кой от кой по-угнетяващи, все по-черни и душни, язвителните думи, които си разменяха всяка вечер, се изпълваха все повече и повече с чиста омраза.“ (284)
- „Внезапно си спомни едно двустишие на Клодел: „Където грях плоди грехът, свръхизобилна Ви е зная, милостта“.
Двойката Пол и Прюданс нямат деца. Уелбек засяга и тази много актуална философия или по-скоро отношение, може би на краен егоизъм, а може би знак за друго.
- „ …разбира с, с него беше свършено, тя щеше рано или късно да го разбере, и то вероятно не след дълго, но трябваше да го осъзнае сама, с нейния собствен ритъм. Щеше да е тежко за нея, може би трябваше да имат деца, все пак щеше да е нещо – една любов на негово място. Тази мисъл му беше минавала през главата няколко пъти в живота му, преди да я отхвърли като абсурдна. Най-различни статии от списания, по време на младостта му, популяризираха схващанията на американските социобилози за „себичния ген“; американските социобилози виждаха във възпроизвеждането нещо от рода на примитивен крясък на гена, готов на всичко, за да осигури собственото си оцеляване, включително в ущърб на най-елементарните интереси на своите носители, с помощта на една смела измама, състояща се в поддържането на илюзията, че възпроизвеждайки се, те печелят битката срещу смъртта…Любовта на родителите към децата им е доказана, това е нещо като естествено явление особено при жените; но децата не отвръщат никога на тази любов, те не са никога достойни за нея, любовта на децата към родителите е противоприродна. Ако за нещастие бяха имали дете, каза си пол, нямаше да им бъде дадена никаква възможност отново да се съберат. Щом стигне до бреговете на юношеството, първата задача, която си поставя детето, е да унищожи двойката на родителите си и най-вече да я унищожи в сексуален план;..“ (569)
Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана:
- „Намираше се сред обречените, неизлечимите, в общество, което нямаше никога да е общество, в една безмълвна общност от същества, които малко по малко се изпаряват около тебе..“ (578)
Това е голямата, същностна разлика на Пол с другите Уелбекови герои, неговото осъзнаване, че му се остава в света, че съзнанието, че той е смъртник, обречен да напусне света сега, но завинаги, е непоносимо, което прави непоносими срещите му с хората, с тълпите, улисани в своето ежедневно битие, телесни усещания и страсти. Чиста завист на осъдения на смърт ли е това?
- „Даде си сметка, че онова, което не можеше да понесе, беше самата преходност; мисълта, че нещо, независимо какво, свършва; онова, което не можеше да понесе, не беше всъщност нищо повече от едно от същностните условия на живота.“ (457)
- “Животът му несъмнено бе протекъл в едно ограничено пространство, помисли си той, и така щеше да продължи до края, защото зад гърба му се намираше болницата „Питие-Салпетриер“, където най-вероятно щеше да приключи. Странно все пак! Много странно! Преди по-малко от три седмици той беше нормален човек, можеше да изпитва плътски желания, да прави планове за почивка, да предвижда дълъг и може би щастлив живот, можеше всъщност, откакто се бе събрал с Прюданс, повече от всякога да го предвижда щастлив, беше я обичал винаги, и тя също го беше обичала винаги, сега това беше очевидно. И после в рамките на няколко медицински консултации, всичко се бе преобърнало, капанът бе щракнал и нямаше да се отвори, напротив, щеше да чувства все повече и повече жестоката му хватка, туморът щеше да продължи да изяжда плътта му, докато го унищожи. Беше засилен по някакъв необясним леден улей, чийто единствен изход беше смъртта.“
- „… и всеки път щеше да прави всичко възможно това да не прилича на сбогуване, нямаше никога да се откаже от разумно оптимистичното и дори хумористично отношение, щеше да постъпва като всички, да крие собствената си агония. Човек може да презира и дори да мрази поколението и епохата си, но ще – не ще, им принадлежи и действа в съответствие с техните виждания; единствено изключителната морална сила позволява да се освободиш от тях, а такава сила той не бе притежавал никога.“ (589)
