Провъзгласяването на невъзможността на войната е интелектуален дълг.

Монографията Адвокатската защита по граждански дела на адвокат Филко Розов е изключително полезно и интересно изследване, което дава точен и ясен поглед към защитата по граждански дела през призмата на адвоката, като в същото време има позоваване на теоретична литература, съдебна практика и фундаментални правни принципи.

„…на грешниците трябва да прощаваме, не на праведниците..“ Кратък разказ за моралните изпитания на човека, на бащата, който трябва да обвини своя син. И неочаквана морална позиция от един изпаднал грешен свещенослужител, който вместо обвинително писмо на баща към съгрешилия син, казва просто: „Не го изпращай..“ „Прости му.. а за добрината ти Бог ще прости и на теб…“

Издаден 2015 от изд. Колибри, „Свещена билка“ разказва за живота на художничката Фрида Кало. Интересния и бурен живот на Фрида Кало е още по-живописен и дъхав с вмъкнатите към всеки разказ, към всяко събитие мексикански рецепти. Така книгата е дава едно ново сетивно усещане за живота на Фрида – с аромат и цвят. „Имай смелостта да живееш, защото да умре може всеки“, пише Фрида в бележника си след срещата с Вестоносеца. И тя има смелост да живее, да се бори, твори. Животът й преминава в низ от изпитания и битки, но и забележителни моменти на щастие, преживявания и страст.

"...вътрешна награда е утоляването на омразата и жаждата за мъст, преди всичко на завистта и на потребността от псеводетичното чувство за безусловна правота, потребност да се заклеймят и разобличат противниците..."

Четвъртото издание (с ново заглавие) на двете публични лекции на Макс Вебер, изнесени след края на Първата световна война, в превод на Румен Даскалов и Иво Георгиев, заслужава да бъде препоръчано. Въведението от Румен Даскалов също. Авторът подчертава основните идеи на Вебер като дава на читателя и необходимия философски и исторически контекст. В самия текст има ценни бележки на преводача, като например използваното в немското заглавие „beruf”, което означавало едновременно „призвание“ и „професия“, което свидетелства за връзката на съвременното схващане на професия с религиозни идеи и в частност оценката на всички протестантски вероизповедания, според която изпълнението на професионалните задължения, определи за всеки човек от мястото му в живота е призвание и висш нравствен дълг (бележка на преводача в: Вебер, 2022: 33).

Романът „Укротяването на кралицата“ е роман от серията за Тюдорите, разказва историята на Катрин Пар, последната, шеста съпруга на крал Хенри VIII. Романът е увлекателен, като акцентите са поставени от Филипа Грегъри върху нейната начетеност, смелост и напредничавост, доколкото тя е една от първите жени в Англия, която дръзва да пише, публикува и поставя името си на корицата на преводи от латински, а и на собствен житиен текст. Описана като красива, мъдра и единствена от шестте жени на крал Хенри VIII, която съумява да оцелее в един разюздан, покварен под царуването на Хенри VIII двор. Заглавието е избрано от Филипа Грегъри като подчертаващо нишката на нейното унижение и самоотрицание, което я принуждава да се отрича многократно от собствените си мисли и позиции по религиозни въпроси, от позициите си относно Реформацията и важните теологически спорове на Средновековието. Но това укротяване я спасява неколкократно в периодите на ожесточаване на Хенри VIII, страдащ от множество болести и безкрайна суетност и горделивост. Романът е съществена част от серията за Тюдорите, разказваща детайлно и исторически правдиво една от най-интересните истории на Средновековна Европа.

Романът „Вярната принцеса“ е от серията за Тюдорите и разказва историята на Катерина Арагонска, дъщеря на Изабела и Фердинанд Испански, които отблъскват маврите от Европа и Испания. В началото на историята за Англия на Хенри VIII, е описан света на conviventia – в който евреи, маври и християни са живеели мирно като „хора на книгата“. Катерина Арагонска е през целия си живот на Испанска инфанта годеница на Уелския принц, син на крал Хенри VII, омъжва се за него, но няколко месеца след брака им умира. Тук историята се преплита с легенда, която Филипа Грегъри разказва, както винаги безкрайно увлекателно, като приказка, и както винаги, исторически достоверно. В бележките в края на романа, в които посочва историческите извори, които е ползвала за романа, авторката споделя, че по онова време, времето на Хенри VII, наследникът му Артур и вторият му син и впоследствие крал Хенри VIII, са смятали, че бракът на Катерина с Артур не е бил консумиран, е лъжа. Тази лъжа позволява тя да се омъжи за брат му крал Хенри VIII, но и причина години по-късно, той да обяви брака им за невалиден. Тази лъжа, сама по себе си с огромно значение за средновековния свят, е отправна точка на романа, веднъж изречена от Катерина, тя я поддържа цял живот.

Романът „Дамски гамбит“ (The Queen’s Gambit) на Уолтър Тевис от 1983 г. е издаден на български през 2021 г., след като се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и небивал интерес като минисериал на Нетфликс. Тевис разказва невероятна история. История за шах, но не само. Всъщност разказва много за американската действителност и живота на момичетата, жените в средата на миналия век в Америка. Бет Хармън остава сирак и израства в неуютната, репресираща институция за момичета сираци, християнско сиропиталище „Метуен“, където се сблъсква единствено със студенина, суровост и отчуждение. На момичетата в „Метуен“ се раздават ежедневно успокоителни хапчета. Това е една от причините Бет по-късно в живота си да развие зависимост, която да я притиска цял живот. Романът завършва в СССР, където Бет достига мечтаното постижение в шаха, побеждава световния шампион от СССР Боргов, изправяйки се сама, без никаква подкрепа, дори финансова (тя отказва финансиране от християнска организация, поставяща условие да направи политическо изявление срещу СССР) срещу най-могъщата, институционализирана школа, каквато е тази на СССР.

Най-новият, шести роман от криминалната поредица на Галбрейт е „Мастиленочерно сърце, издаден през 2022 г. Още след първия от поредицата, става ясно, че Джоан Роулинг е авторката, която публикува през 2013 г. първият криминален роман „Зовът на кукувицата“, под псевдонима Робърт Галбрейт. „Мастиленочерно сърце“ е изключително добре написан, безапелационно увличащ читателя криминален трилър. Бих казала, че е и изключително съвременен, защото престъпленията, които биват разследвани, обмисляни и анализирани са такива, каквито само нашата действителност може да „предложи“ – става дума за онлайн тормоз, дигитални самоличности и въобще създаването на един жесток, опасен и измамен виртуален свят, чиито опасни последици в действителността са, разбира се, съвсем реални, и за съжаление, фатални. Разследва се престъпление, чиито корени са в онлайн действителността, която създава за феновете първоначално анимацията „Мастиленочерно сърце“, а после и базираната на нея компютърна игра, създадена от фенове. Детайлно измислен и напълно автентичен е целият този свят от образи на фенове, чудати, луди, с проблеми, от проблемни семейства, самотни души, които търсят и откриват спасение в анимираните образи на същества, в които са вложени човешки качества, чувства, дилеми, беди…

„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“

„Последната любов на баба Дуня“, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес. Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната: „Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“ Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни - Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови… Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново: „Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“

Издаден 2020 г., преводач Нели Пигулева, романът на руската писателка Мария Метлицкая от 2019 г. „Дневникът на свекървата“ впечатлява с оригинално чувство за хумор, самоирония и в същото време задълбочено познаване на човешката душа, слабости и комплекси. Романът се чете леко, защото е написан с удивително хумористичен стил, разказва свекървата, не само своята лична история, а вплита историите на приятелки, близки и разказвани на самата нея истории за свекърви, снахи и синове и изобщо за драмата на живота. Светът от романа на Мария Метлицкая е близък и твърде приличащ на нашия, пост-комунистически свят, в който има и битови проблеми и проблеми свързани с културната и емоционална отдалеченост на новобогаташите или олигарсите, горчив плод на същия този пост-комунистически свят. Нейните съвети към свекървите, с които завършва романът са забавни, написани с чувство за хумор и мъдрост. Например: „ Помисли за собствените си перспективи. Например за старостта. Защото всичко се връща като бумеранг и се заплаща стократно…“ „Всички ние см сложни хора. Със своите навици, възпитание, образование, произход, ниво на култура. Със своите вкусове, пристрастия, здраве и странности. Уважаеми свекърви! И уважаеми снахи! Уважавайте се една друга! Дори да не сте могли да се заобичате… Защото всички ние, дори да не сме свекърви, то със сигурност сме снахи.“ „И последно. „Докато ние недоволстваме от живота и роптаем срещу него, той, както е известно, в това време отминава“, е казал един мъдрец. И освен това ни се присмива.“

"Пиесата е същността“, пише Шекспир в „Хамлет“. Същото е в съда….Всяка пиеса, независимо дали е сериозна драма, или лека комедия, е умотворение на своя създател. Тя е продукт на въображението и преди да я завърши, нейният създател може да я преработва колкото иска, за да се получи добър театър…Съдебният процес обаче е нещо друго. Сценарият е написан от историята и адвокатът има много малка възможност да го промени. Фактите са налице и те са реални. Свидетелите не играят по текст на автора, а по своите спомени. Пренаписване на сцени или строфи не се счита за етично (адвокатите, които го правят, често свършват в затвора) и играеш с това, с което разполагаш."

Издадена от СофтПрес, 2020, „Глина“ се превърна в една от най-популярните книги в България. Книгата е интересна, ценна е с особената чувствителност, с която авторката разкрива един отминал свят. И близък нам свят, защото е светът на нашите корени. Ценни са историческите данни в романа, ценни са магическите нишки, които са неособено познати за съвременния читател, но близки, топли. Каквато е глината, превърнала се в божия искра, благословия и поминък за инак не особено плодородния, но красив Трънски край. Авторката разказва история, която е интригуваща, която е замесена от легенди, авторово въображение и историческа истина. Романът е богат и със стари думи, някои от които все още се употребяват в Трънско, Брезнишко и въобще западния край. Някои на мен лично са познати и съм чувала от баба си като например одая, све, сокак, чиня и други. И вграждането им в романа е особено важно, защото ги обрича на незабрава. Историята е заплетена с любов, клетви, смелост и в крайна сметка – съдба. Никой не може да избяга от съдбата си и привидните случайности в живота и съдбата на всеки от героите, на селото Бусинци, на всички странни и неочаквани събития, са всъщност подредени и отнапред нагласени, наречни бобени зърна, з ада се изпълни всичко, както е трябвало да стане. С всичката страст, трудност и тъга.

Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.

Барабанен огън, преграден огън, прикриващ огън, мини, газ, танкове, картечници, ръчни гранати — думи, думи, но в тях крещи целият ужас на света.

Бледите като ряпа лица, окаяно вкопчените пръсти, покъртителната храброст на тия бедни хлапета, които въпреки всичко вървят напред и атакуват — на тия добри, бедни хлапета, които са тъй наплашени, че не смеят да извикат високо, а с разкъсани гърди, кореми, ръце и крака тихичко хленчат за майките си и веднага млъкват, щом някой ги погледне! Техните мъртви, едва наболи с мъх, изострени лица имат страшната безизразност на умрели деца.

Книгата обхваща преглед на случващото се в науката биоетика и биоетическите изследвания в периода 1947-1987, от осъждането на 23 лекари по време на Нюрнбергския процес за военни престъпления, извършени под маската на медицински експерименти, приемането на Нюрнбергския кодекс, следващите две десетилетия – времето на натрупване на въпроси и нарастваща загриженост от страна на учените и лекарите във връзка с етическите проблеми, поставени от напредъка в медицината и науката.

Самотникът, отчужденият от света, но не циничният самотник на Уелбек, а самотникът на Хесе - степният вълк. Романът започва с дългото въведение на разказвача, впечатления, спомени и образи за Степния вълк, стене са записките на самия Хари Халер, Степния вълк, самотникът, човекът, остранен (странящ) от своето общество. Може да се мисли, че в романа е заложена определена враждебност към буржоазното общество от времето: „Защото най-искрено от всичко мразя, отвращавам се и проклинам именно доволството, здравостта, приятната разположеност, грижливо поддържания оптимизъм на бюргера – това тлъсто, благополучно целомъдрие на средното, обикновеното, посредственото.“ Самотата на Хари Халер е самота, характерна за времето. Романът е издаден през 1927, а някои литературни критици посочват, че историята на вълка е вдъхновена от собствена дълбока духовна криза, преживяна от Херман Хесе в началото на 20-те години.

„Просяк, крадец“ е продължението на знаменития „Богат, беден“. Всъщност не толкова продължение, а финален акорд. Тук съдбата на тримата Джордах намира своето продължение и чрез следващото поколение – сина на Гретхен Били, циничен, разглезен, отричащ всякакви идеи, идеологии и обвързаности, на Томи – Уесли, импулсивен, готов да се бие, също като баща си, но и срамежлив. Рудолф и Гретхен посрещат отново удари на съдбата по пътя към своето израстване. След смъртта на Том Джордах в Антиб животът на всички около тях е объркан и разпилян. Пътят към себе си, за всеки от тях, минава чрез и през разбиране на миналото. „Кръвта на Джордах“ е мотивът, знакът от който не могат да избягат и който се проявява неумолимо и при следващото поколение. Щастието и успокоението, дали заради „кръвта на Джордах“, дали заради духът на времето, са все така изплъзващи се.

Ъруин Шоу е брилянтен разказвач и както е доказал в другите си романи и брилянтен летописец на променящият се до неузнаваемост свят преди, по време и след войната. През личността и израстването на героите е предадена и промяната в света. От мизерията на следвоенните години (след Първата световна война), омразите, лицемерието, през ентусиазма след края на Втората световна война и натрупването на капитали, антивоенните движения, бунта, до отрезвяването. „Богат, беден“ е роман за човека, за неговите болки, амбиции, грешки. За смисъла и лекотата, за загубения смисъл и изплъзналото се щастие, за уроците на съдбата. В него има също толкова психологизъм, колкото и исторически достоверен контекст, който помага на читателя, потъвайки в романа, да разбира по-добре изборите и драмата на героите. Аксел Джордах е бащата и основателя на рода в Америка. Осакатен физически и душевно, ветеран от Първата световна война, осъзнал от първо лице жестокостта, безсмилието и лудостта на една война, търси началото на нов живот в Америка, макар да извършва убийство, за да се добере до Новия свят. Остава суров и отчужден, остава емигрант, остава отломка от въртопа на Първата световна война. Женен за възпитаната в католическо сиропиталище от монахини Мери Пийз, двамата имат мечти за живота, но животът им отвръща с бруталност. Мечтите бързо се стопяват, в ужасяващата действителност на следвоенните години, а животът им се превръща в низ от омраза, лицемерие и отчуждение. Затова трите им деца – Рудолф, Гретхен и Том намират всеки различен път за спасение, за измъкване и бягство от отчуждението, от мизерията. Рудолф, макар и единствено той от тримата, все пак, получава обич и насърчение, изгражда себе си като добрия син, отговорен, лоялен и стабилен. Това е ролята, в която остава през целия си живот, макар години по-късно да нарича сам себе си „позьор“. Гретхен е красива, но прекалено чувствителна или по-скоро чувствена, но и горда, а и смела. След като се разочарова и отвращава от живота в Порт Филп, от бедността и унижението, от ролята й на любовница на местния феодал и собственик на почти всички бизнеси, които дават работни места Бойлан, тя заминава за Ню Йорк, а животът й преминава вихрено, фатално, отчаяно. Томи Джордах е момче със силен дух, но с „кръвта на Джордах“, свикнал да се бие до край, за да оцелее и наложи себе си, а всъщност да предупреди света „не ме закачайте“. Неслучайно Руди изгражда за себе си плавна и елегантна походка, напълно преднамерено, е, Том има походката на див звяр, на боксьор, който е готов винаги да участва, дълбоко психологически, да се отчужди от света чрез страха, който предизвиква.

Подзаглавието на тази не толкова известна повест на Достоевски е „Сантиментален роман“. Това са белите нощи на един Мечтател и неговата сродна душа – Настенка. Упоени в разговори, мечти и изповеди, Мечтателя и Настенка се откриват душевно един на друг и се заобичват. Разказвайки всеки за своя живот героите се разкриват напълно, т.е. разкриват душите си. Оголват ги изцяло, както душите, така и копнежите, мечтите, цялата си същност. Любовта им е незибежна, но невъзможна именно заради чистите им души. Настенка е сгодена и вярна годеница, но любовта им с Мечтателя е по някакъв начин изживяна и ненакърнена, защото е различна. Тя е минутата, която трае цял живот. “И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата…“

Ема Бовари е един от най-плътните, класически и смели, и противоречиви героини. Революционен за 19 век образ, Ема остава и до днес символ на непримиримата, безразсъдна, чак бунтовна жена. Флобер с право е определян за един от големите реалисти на 19 век. Стилът му е революционен за властващият до тогава романтизъм, а съдбата на Ема скандализира. Макар сюжетно, критиката да определя романа като обикновен - историята на един обикновен човек, провинциален лекар, чиято втора жена - чувствителна и непокорна, направила дългове и сложила край на живота си, „Мадам Бовари“ е наистина революционен за времето си. А е един от романите, получили право да съществуват след съдебен процес.

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева е исторически роман, написан с интересен и неочакван подход – под формата на свидетелски показания на действащите лица около една от най-големите теми и въпроси на Средновековието – съдбата на Джем Султан, брат на Баязид, двамата синове на Завоевателя. Джем Султан е претендент за престола срещу брат си Баязид след неочакваната смърт на султан Мехмед Завоевателя. Романът е изключително увлекателен, ерудистки (напомня по някакъв начин и на „Името на розата“, заради постоянното участие на братята от Ордена в действията и плановете) и разкрива неочаквани за читателя исторически факти и изводи от дистанцията на времето. Брилянтен писателски замисъл и познания по темата. „В случая Джем за цяло десетилетие и половина самият край на петнайсетия век — съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“… Препорчъвам!

Вече писах за разказа „Безупречен свидетел“, част от сборника с разкази на Луиза Кадиян, издаден 2021 г. от изд. Фама, носещ именно заглавието на разказа „Безупречен свидетел“. Сега ще споделя препоръките си за разказа „Глас“. Затрогващ и мистичен по един особен за Балканите начин. Разказът на Луиза Кадиян е прекрасен. Млад мъж, бежанец, загубил гласа си от мъка и болка. Напуснал род и родина, напуснал и загубил своето всичко, като няма мете на гарата в София. Спомня си живота преди, привижда му се котаракът Хипократ, загубен, останал в предишния му живот. Докато странният мъж глас обикаля като някой луд да търси рижият несъществуващ или съществуващ, но в друг живот сякаш, котарак, читателят спомня старата София, гарата, стражарят, „Антим първи“ и „Цар Симеон“, Женския пазар и образите там – шопи, турци и всякакви. „Женският пазар миришеше на разтопен сняг и семки. Зави му се свят от разноцветната какафония на подканящите гласове на продавачки, кудкудякането на кокошки и фалшивата мелодия на латернаджията, която смътно напомняше любовна песен от родния му край…“

„Малкият приятел“ е роман, издържан напълно във вече познатия елегантния стил на писане на американската съвременна писателка Дона Тарт. Както безспорно „Щиглецът“, с който Тарт печели награда „Пулицър“ и „Тайната история“, романът „Малкият приятел“ също безсъмнено може да бъде много високо оценен. Професионално, интелигентно и увлекателно написана южняшка история в открояващ се и забележителен стил. Романът е високоиздържан художествено, сюжетно, с увлекателен разказ, през цялото време читателят сякаш е в очакване в застиналото мъчително време в малкия южняшки забравен от Бога град да се случи отново нещо тайнствено, необяснимо и зловещо.

“И небето се отвори“ е сборник разкази, издаден през 2021 г. от издателство „Фабер“. Авторката - Евелина Пенева е преводач на художествена литература от Кюстендил, сборникът разказва автентични истории с дълбока мъдрост и разбиране за човека и хората въобще. Езикът в книгата е истинско богатство, авторката използва стотици стари изрази, думи и словосъчетания с невероятно майсторство, превръща сборника в уникална банка от думи, които иначе вероятно биха изчезнали. Биха били забравени и загубени. Сега читателят може да се наслади на това богатство и да потъне в мъдростта и философията на живота. Покрай историите за Ябанджийския род са нанизани много истории за отпътувания и завръщания, съграждане и запустение от тази земя по Струма, та до Оня свят. Разказите са не само увлекателно написани и интересни, но особено пленителни за читателя, свързан с Кюстендилския край и въобще Югозапада. Историите са и мистични, и пълни с житейска мъдрост, затрогващи и човешки.

За читател, който обича съвременни разкази от български писатели, след сборника с разкази на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско копеле“, който ми е любим, много рядко попадах на емоционални и искрени, силни и така достоверни разкази за циничната, грозна и тъжна реалност, но и все пак, някак си, оптимистични. Затова съм щастлива, че попаднах на разказите на Луиза Кадиян. Сборникът с разкази на Луиза Кадиян, издаден 2021 г. от изд. Фама, носи заглавието на разказа „Безупречен свидетел“. Разказите са кратки, увлекателни, написани с много точен рисунък и стил, така че да грабват читателското внимание, без да дотягат с поучителност, протяжност и излишно описателство. „Безупречен свидетел“ е точно такъв - драматичен, с доза ирония и тъга, смесени така, че разказът да развълнува, без да стане мелодраматичен. Разказът е и с неочакван край. Неочакван, но силен. Героинята, която разказва и стилът й, напомнят на Рьоне Мишел от „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери. Действително, разказът е впечатляващ и го препоръчвам, както и сборника с разкази „Безупречен свидетел“.

Разказът „Перфектното убийство“ е първият разказ с неочакван край от сборника с разкази на Джефри