„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма

“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.

„Турски гамбит“ е роман, който разказва за Руско-турската Освободителна война (1877-1878) и по-скоро за обсадата на Плевен. Действието се развива почти изцяло в Руския генерален щаб в Османската империя. Книгата е интересна, защото освен историческа информация за събитията, дава интересен и неочакван поглед към руското разбиране за тази война, гледната точка на воюващата Русия, нейните мотиви, цели. А така също и духът на епохата, предаден чрез образа на главната героиня Варвара Суворова. Сюжетът е заплетен около вероятна диверсия или предателство, забавила напредъка на Руската армия край Плевен и значението на Осман паша и сложното разкриване на това кой е високопоставения шпионин, разкриващ на турците военните планове на Русия във войната и при обсадата на Плевен.

Кратка история, смущаващо невъзможна, но и справедлива в абсурда. Напусналият на стари години семейството си с лаконичното, но красноречиво „Усойници“, в което властната му съпруга и дъщеря не могат да му простят непростимия порив да живее последните си години свободен от еснафските, фалшиви условности на така наречения порядъчен свят в Байа. Семейството му, водено от желание да заличи спомена за последните му години финансира погребение и ковчег, преобразява починалия скитник в „обрзов мъртвец“. Но на нощното бдение остават само последните му приятели, „старите моряци“, другари от улиците на Байа, леки жени, комарджии и пияници. Това, което се случва е една луда нощ из крайморските кръчми със самия мъртъв, все така усмихващ се Кинкас и една втора, отиваща му свободна смърт в океана…

Действието се развива в Баия, а главната героиня е, разбира се, дона Флор. Жоржи Амаду разказва живота ѝ, като така разкрива пред читателя непознатия бразилски modus vivendi, порядките, разбиранията, култовете и религиите, които са на всяка една крачка и малка стъпка в живота както на най-заможния и уважавания, така и на най-изпадналия бедняк. Дона Флор се омъжва млада и без съгласието на майка си, вдовица, но злонравна и с еснафски разбирания, амбицирана да се издигне чрез успешен брак на дъщеря си за заможен плантатор или доктор. Флор се омъжва за чаровния, красив и забавен комарджия Вадиньо, който също се влюбва в нея и ѝ дава любовта си, но е неспособен да се откаже от комарджийството и разгулния живот, изпълнен с рискове, жени, пиянство… Изненадващата смърт на Вадиньо на Карнавала след седем години брачен живот прави младата и красива Флор вдовица, без да има навършени 30 години. Флор е учителка и основателка на училището по готварство и добър вкус, като така успява да се издържа сама, а дори и комарджията Вадиньо, по време на брака им, но след смъртта му чезне самотна и тъжна. Затова се омъжва повторно за заможния и уважаван д-р Теодоро, собственик на аптека и много почтен и подреден човек, чийто живот е подчинен на строги и стриктни правила. Флор е щастлива от подредбата и уравновесеността, уважението и благородството, с които се изпълва живота й след брака с Теодоро, но остава липсата, неутешимата липса и глад за онази любов, тръпка и копнеж, които само починалия Вадиньо бе способен да ѝ даде.

„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.

“Absolvo te” е издаден 2020 г. от изд. Musagena. Романът разказва няколко трагични човешки истории, свързани с едни от най-големите, най-острите, жестоки и античовешки конфликти и войни. Чрез съдбата на героите е обрисувана човешката страна и непосилната тежест на всяко от тези нечовешки събития – Холокоста и войната в Палестина. Чудовищните лица на Холокоста и войната в Палестина са изобразени ясно, сурово, безмилостно. Макс Шевченко оцелява в Холокоста с цената на извънмерни страдания, болки, унижения, за да достигне до Израел и да загуби най-близките си в арабо-израелския конфликт, все още не излекувал се от травмите на нацистките лагери. Набил Назер губи пред очите си всичко още на 5 години и израства във война, безкрайно страдание и самота. Загубите и болките не свършват, както не свършва и конфликта. Романът разкрива колко лесно и колко често жертвите стават насилници, водени от непоносимата болка и желанието за справедливост и отмъщение. А всяка загуба и всяка болка остават отворени рани, без опрощение. Темата за опрощението е нишката, която свързва всички тези съдби и събития и слага финал на романа, не щастлив, но и не носещ смърт. Носещ покой чрез простото „absolovo te“.

След „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, третият роман от Халед Хосейни, издаден на български от „Осидиан“ през 2013 „А планините ехтяха“ разказва множество истории и съдби. Авторът е изградил романа на сложна плетеница от истории, срещи, раздели загуби и намирания. Афганистански истории, които са тъжни и които успяват да трогнат и развълнуват. Всичко започва с „продажбата“ на малката Пари (означава „Фея“) от баща й в богато семейство в Кабул. Изключително детайлно, достоверно и силно е описана мизерията, бедността и безпътицата за семейството на Сабур, след смъртта на жена му при раждане. Двете му деца Абдулах и Пари имат невероятно силна връзка и близост, доверие и любов, толкова силни, че тази раздяла оставя неизлечима рана и екзистенциална липса в живота на двамата завинаги. Около така заплетената нишка, се появяват и са разказани съдбите на другите герои, развиват се и други сюжетни линии, съдби на герои, които в живота си някак си се докосват до Пари и Абдулах, а в тези множество драматични съдби и трагедии, „хиляди трагедии на квадратен километър“, се чете големият исторически разказ за съдбата на Афганистан – войните, болките и страданията.

„Лейди Гергана“ е написана с изключително чувство за хумор книга, която разказва за Гергана Кметска, дъщеря на кмета в село в Северозападна България. Най-ценното е, че авторката разказва преживяванията и размислите на героинята на неподражаемия северозападен диалект, използван умело като от познавач, с всички ударения, интонации и диалектни думи, които само някой близък на северозапада е в състояние да разбере и оцени. Но ако читателят има понятие и е наясно със специфичната мелодичност на този диалект, книгата ще достави огромно удоволствие и голяма доза смях. В анонс на книгата се представя това въведение, което е подходящо, защото хем въвежда и представя лейди Гергана, хем дава представа за езика на романа и чувството за хумор, с което се разказва житието и битието в Северозапада: „Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката. У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.“

„Непознатата дъщеря“ излиза на български 2021 г. от изд. Колибри в превод на Тонина Манфреди. Романът е вълнуващ и изцяло в стила и тематиката на Елена Феранте, авторката, която пише под псевдоним тетралогията „Гениалната приятелка“, на романите „Дни на самота“, „Измамният живот на възрастните“ и др. Романът е различен и едновременно близък до темите от Неаполската поредица. Миналото на неаполитанка или копнежът за бягство от това травматично, неизискано и първично минало е основен подсъзнателен мотив за действията на главната героиня. Леда е майка на две дъщери – Бианка и Марта, като връзката с тях, е която е подложена на анализ и е мотив в действията й. Вече пораснали и на свой ред изоставили я, тя си спомня с болезнена реалистичност всички травми на майчинството, на плановете и провалите й – като майка, жена и учен и като самата тя дъщеря на неаполитанската си провинциална майка. „Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях…“ Спомняйки си своите собствени травми на дъщеря: „Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: “Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!“ Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите й като износен нерв, който едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: „Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!“ Всеки ден се събуждах разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от вкъщи непрекъснато“ Травмите на собственото й майчинство, в момент, в който изоставя професионалните амбиции на учен, който се опитва да остане на работа в университета заради семейството и майчинството: „Бях толкова опустошена през онези години. Вече не успявах да уча, играех без радост, чувствах тялото си безжизнено, без желания..“ А по-късно, когато дъщерите й порастват: „Постепенно се оттеглих. Научих се да присъствам само ако ме искат и да се обаждам само ако ме попитат. Това изискваха от мен и аз им го дадох. Какво исках аз от тях – това никога не разбрах, дори сега не знам.“ Първоначално се чувства щастлива и уверена, заминава на почивка вярвайки, колко е подмладена, еманципирана и самодостатъчна. Там, една среща с непознатата дъщеря Елена, болезненото наблюдение на нейната връзка с майка й, с куклата, на която тя е майка, започват капка по капка да достигат до дълбините на съзнанието й, на спомените и непреодолените травми. Книгата е сурова, болезнена дисекция на майчинството, на майчинството с търпението, страха, разочарованията, срама, егоизма и самотата. Тя ще допадне и ще открие нещо необходимо на всяка жена – с майчинство или с липсващото майчинство. Тя ще разкаже неща, които интуитивно чувстваме близки, но никога не сме изказвали гласно.

Посвещението на Историософия е следното: „Издава се в чест на 300-годишнината на св. Паисий Хилендарски и 260 години от завършването на „История славянобългарска“. Това посвещение не е случайно и аз го намирам за съвсем уместно и тая надежда, че рано или късно, ще има силата и значимостта на онази малка книжка. Книгата на проф. Гочев обхваща множество фрагменти и размисли по важни теми и въпроси и читателят има шанса да се докосне до дълбочината на съвременна философска мисъл, която е не само извън калъпа на „мейнстрийм“ – мислителите, с които сме свикнали, а по проникновеност и същинска философия е явление за България.

„Освен това словото е свободно тогава, когато има неудобство (опасност) от произнасянето му… Някои достигат виртуозност в преструването, че говорят свободно. Те или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.“

Провъзгласяването на невъзможността на войната е интелектуален дълг.

Монографията Адвокатската защита по граждански дела на адвокат Филко Розов е изключително полезно и интересно изследване, което дава точен и ясен поглед към защитата по граждански дела през призмата на адвоката, като в същото време има позоваване на теоретична литература, съдебна практика и фундаментални правни принципи.

„…на грешниците трябва да прощаваме, не на праведниците..“ Кратък разказ за моралните изпитания на човека, на бащата, който трябва да обвини своя син. И неочаквана морална позиция от един изпаднал грешен свещенослужител, който вместо обвинително писмо на баща към съгрешилия син, казва просто: „Не го изпращай..“ „Прости му.. а за добрината ти Бог ще прости и на теб…“

Издаден 2015 от изд. Колибри, „Свещена билка“ разказва за живота на художничката Фрида Кало. Интересния и бурен живот на Фрида Кало е още по-живописен и дъхав с вмъкнатите към всеки разказ, към всяко събитие мексикански рецепти. Така книгата е дава едно ново сетивно усещане за живота на Фрида – с аромат и цвят. „Имай смелостта да живееш, защото да умре може всеки“, пише Фрида в бележника си след срещата с Вестоносеца. И тя има смелост да живее, да се бори, твори. Животът й преминава в низ от изпитания и битки, но и забележителни моменти на щастие, преживявания и страст.

"...вътрешна награда е утоляването на омразата и жаждата за мъст, преди всичко на завистта и на потребността от псеводетичното чувство за безусловна правота, потребност да се заклеймят и разобличат противниците..."

Четвъртото издание (с ново заглавие) на двете публични лекции на Макс Вебер, изнесени след края на Първата световна война, в превод на Румен Даскалов и Иво Георгиев, заслужава да бъде препоръчано. Въведението от Румен Даскалов също. Авторът подчертава основните идеи на Вебер като дава на читателя и необходимия философски и исторически контекст. В самия текст има ценни бележки на преводача, като например използваното в немското заглавие „beruf”, което означавало едновременно „призвание“ и „професия“, което свидетелства за връзката на съвременното схващане на професия с религиозни идеи и в частност оценката на всички протестантски вероизповедания, според която изпълнението на професионалните задължения, определи за всеки човек от мястото му в живота е призвание и висш нравствен дълг (бележка на преводача в: Вебер, 2022: 33).

Романът „Укротяването на кралицата“ е роман от серията за Тюдорите, разказва историята на Катрин Пар, последната, шеста съпруга на крал Хенри VIII. Романът е увлекателен, като акцентите са поставени от Филипа Грегъри върху нейната начетеност, смелост и напредничавост, доколкото тя е една от първите жени в Англия, която дръзва да пише, публикува и поставя името си на корицата на преводи от латински, а и на собствен житиен текст. Описана като красива, мъдра и единствена от шестте жени на крал Хенри VIII, която съумява да оцелее в един разюздан, покварен под царуването на Хенри VIII двор. Заглавието е избрано от Филипа Грегъри като подчертаващо нишката на нейното унижение и самоотрицание, което я принуждава да се отрича многократно от собствените си мисли и позиции по религиозни въпроси, от позициите си относно Реформацията и важните теологически спорове на Средновековието. Но това укротяване я спасява неколкократно в периодите на ожесточаване на Хенри VIII, страдащ от множество болести и безкрайна суетност и горделивост. Романът е съществена част от серията за Тюдорите, разказваща детайлно и исторически правдиво една от най-интересните истории на Средновековна Европа.

Романът „Вярната принцеса“ е от серията за Тюдорите и разказва историята на Катерина Арагонска, дъщеря на Изабела и Фердинанд Испански, които отблъскват маврите от Европа и Испания. В началото на историята за Англия на Хенри VIII, е описан света на conviventia – в който евреи, маври и християни са живеели мирно като „хора на книгата“. Катерина Арагонска е през целия си живот на Испанска инфанта годеница на Уелския принц, син на крал Хенри VII, омъжва се за него, но няколко месеца след брака им умира. Тук историята се преплита с легенда, която Филипа Грегъри разказва, както винаги безкрайно увлекателно, като приказка, и както винаги, исторически достоверно. В бележките в края на романа, в които посочва историческите извори, които е ползвала за романа, авторката споделя, че по онова време, времето на Хенри VII, наследникът му Артур и вторият му син и впоследствие крал Хенри VIII, са смятали, че бракът на Катерина с Артур не е бил консумиран, е лъжа. Тази лъжа позволява тя да се омъжи за брат му крал Хенри VIII, но и причина години по-късно, той да обяви брака им за невалиден. Тази лъжа, сама по себе си с огромно значение за средновековния свят, е отправна точка на романа, веднъж изречена от Катерина, тя я поддържа цял живот.

Романът „Дамски гамбит“ (The Queen’s Gambit) на Уолтър Тевис от 1983 г. е издаден на български през 2021 г., след като се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и небивал интерес като минисериал на Нетфликс. Тевис разказва невероятна история. История за шах, но не само. Всъщност разказва много за американската действителност и живота на момичетата, жените в средата на миналия век в Америка. Бет Хармън остава сирак и израства в неуютната, репресираща институция за момичета сираци, християнско сиропиталище „Метуен“, където се сблъсква единствено със студенина, суровост и отчуждение. На момичетата в „Метуен“ се раздават ежедневно успокоителни хапчета. Това е една от причините Бет по-късно в живота си да развие зависимост, която да я притиска цял живот. Романът завършва в СССР, където Бет достига мечтаното постижение в шаха, побеждава световния шампион от СССР Боргов, изправяйки се сама, без никаква подкрепа, дори финансова (тя отказва финансиране от християнска организация, поставяща условие да направи политическо изявление срещу СССР) срещу най-могъщата, институционализирана школа, каквато е тази на СССР.

Най-новият, шести роман от криминалната поредица на Галбрейт е „Мастиленочерно сърце, издаден през 2022 г. Още след първия от поредицата, става ясно, че Джоан Роулинг е авторката, която публикува през 2013 г. първият криминален роман „Зовът на кукувицата“, под псевдонима Робърт Галбрейт. „Мастиленочерно сърце“ е изключително добре написан, безапелационно увличащ читателя криминален трилър. Бих казала, че е и изключително съвременен, защото престъпленията, които биват разследвани, обмисляни и анализирани са такива, каквито само нашата действителност може да „предложи“ – става дума за онлайн тормоз, дигитални самоличности и въобще създаването на един жесток, опасен и измамен виртуален свят, чиито опасни последици в действителността са, разбира се, съвсем реални, и за съжаление, фатални. Разследва се престъпление, чиито корени са в онлайн действителността, която създава за феновете първоначално анимацията „Мастиленочерно сърце“, а после и базираната на нея компютърна игра, създадена от фенове. Детайлно измислен и напълно автентичен е целият този свят от образи на фенове, чудати, луди, с проблеми, от проблемни семейства, самотни души, които търсят и откриват спасение в анимираните образи на същества, в които са вложени човешки качества, чувства, дилеми, беди…

„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“

„Последната любов на баба Дуня“, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес. Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната: „Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“ Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни - Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови… Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново: „Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“

Издаден 2020 г., преводач Нели Пигулева, романът на руската писателка Мария Метлицкая от 2019 г. „Дневникът на свекървата“ впечатлява с оригинално чувство за хумор, самоирония и в същото време задълбочено познаване на човешката душа, слабости и комплекси. Романът се чете леко, защото е написан с удивително хумористичен стил, разказва свекървата, не само своята лична история, а вплита историите на приятелки, близки и разказвани на самата нея истории за свекърви, снахи и синове и изобщо за драмата на живота. Светът от романа на Мария Метлицкая е близък и твърде приличащ на нашия, пост-комунистически свят, в който има и битови проблеми и проблеми свързани с културната и емоционална отдалеченост на новобогаташите или олигарсите, горчив плод на същия този пост-комунистически свят. Нейните съвети към свекървите, с които завършва романът са забавни, написани с чувство за хумор и мъдрост. Например: „ Помисли за собствените си перспективи. Например за старостта. Защото всичко се връща като бумеранг и се заплаща стократно…“ „Всички ние см сложни хора. Със своите навици, възпитание, образование, произход, ниво на култура. Със своите вкусове, пристрастия, здраве и странности. Уважаеми свекърви! И уважаеми снахи! Уважавайте се една друга! Дори да не сте могли да се заобичате… Защото всички ние, дори да не сме свекърви, то със сигурност сме снахи.“ „И последно. „Докато ние недоволстваме от живота и роптаем срещу него, той, както е известно, в това време отминава“, е казал един мъдрец. И освен това ни се присмива.“

"Пиесата е същността“, пише Шекспир в „Хамлет“. Същото е в съда….Всяка пиеса, независимо дали е сериозна драма, или лека комедия, е умотворение на своя създател. Тя е продукт на въображението и преди да я завърши, нейният създател може да я преработва колкото иска, за да се получи добър театър…Съдебният процес обаче е нещо друго. Сценарият е написан от историята и адвокатът има много малка възможност да го промени. Фактите са налице и те са реални. Свидетелите не играят по текст на автора, а по своите спомени. Пренаписване на сцени или строфи не се счита за етично (адвокатите, които го правят, често свършват в затвора) и играеш с това, с което разполагаш."

Издадена от СофтПрес, 2020, „Глина“ се превърна в една от най-популярните книги в България. Книгата е интересна, ценна е с особената чувствителност, с която авторката разкрива един отминал свят. И близък нам свят, защото е светът на нашите корени. Ценни са историческите данни в романа, ценни са магическите нишки, които са неособено познати за съвременния читател, но близки, топли. Каквато е глината, превърнала се в божия искра, благословия и поминък за инак не особено плодородния, но красив Трънски край. Авторката разказва история, която е интригуваща, която е замесена от легенди, авторово въображение и историческа истина. Романът е богат и със стари думи, някои от които все още се употребяват в Трънско, Брезнишко и въобще западния край. Някои на мен лично са познати и съм чувала от баба си като например одая, све, сокак, чиня и други. И вграждането им в романа е особено важно, защото ги обрича на незабрава. Историята е заплетена с любов, клетви, смелост и в крайна сметка – съдба. Никой не може да избяга от съдбата си и привидните случайности в живота и съдбата на всеки от героите, на селото Бусинци, на всички странни и неочаквани събития, са всъщност подредени и отнапред нагласени, наречни бобени зърна, з ада се изпълни всичко, както е трябвало да стане. С всичката страст, трудност и тъга.

Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.

Барабанен огън, преграден огън, прикриващ огън, мини, газ, танкове, картечници, ръчни гранати — думи, думи, но в тях крещи целият ужас на света.