„Тес от рода Д'Ърбървил“ е един от най-добрите романи от Томас Харди. Издадена през 1891 г., била противоречиво приета от тогавашната критика. Романът днес е може би не така остър, доколкото основната тема в него е за предразсъдъците и условностите, но общочовешката му, психологическа страна – за прошката, за падението, надеждата и отчаянието, и днес е непокътната и все така ценна. Авторът Томас Харди е признат класик, поет, романист, критичен към обществото от Викторианската епоха и неговите незаобиколими условности, загрижен за промените в провинцията и съдбата на селяните арендатори, преди независими и будни, често наследници на най-старите родове. Историята на Тес от рода Д'Ърбървил разказва, за това, че всъщност доброто не винаги побеждава, че една чиста душа, макар повярвала, че има право на щастие, всъщност – няма. Че условностите и предразсъдъците, неспособността за прошка, в името на любовта, са избори, от които няма връщане назад. Защото тъжната поредица от скръб и нещастия, е могло да не се случи, но обществените норми и предразсъдъци, оказва се, са единствено възможните. Падналият остава паднал и няма право на щастие.

Книгата не е в никакъв случай „наръчник“ за психологическа самопомощ, при все че има безспорна практическа ценност (доколкото помага да осъзнаеш къде си се поставил сам в скалата на ценностите и житейските битки), нито чисто философски труд. По-скоро поредица от есета и размисли с безкрайно много неочаквани препратки, позовавания и разсъждения върху широко познати и привидно ясни въпроси. Питърсън е преподавател по психология в Харвард и в университета в Торното, един от най-ярките съвременни мислители. Особено популярен става след публичното си обявяване в защита на реалната, а не привидна „свобода на словото“ във време и на място, където - парадоксално, но факт - това звучи политически некоректно. Неговата позиция е принципна и не почива на никакви крайни политически убеждения, а е практическо изпълнение на основополагащия принцип да се казва истината. Чисто и просто. Натискът над словото или „принудителната реч“ е неприемлив за Джордан Питърсън. („Говори това, което мислиш“, „Да бъдеш откровен, действа наистина ободряващо“, както пише в Предговора Норман Дойджи, д-р по медицина, психиатър).

Историята на Флавий Велизарий, един от най-способните пълководци на Византия или Източната Римска империя по времето на император Юстиниан Велики и неговата съпруга Теодора.

Управлението на император Клавдий доказва собственото му виждане, че монархията е развала. Че поемането на властта от способен и справедлив в началото владетел е само прелюдия към покварата, която неминуемо настъпва от безконтролната власт. Че държавните институции и длъжности са важни и незаменими за доброто държавно управление и са единствената гаранция срещу деморализация, произвол и жестокост. Историята, разказана от историка Клавдий за събитията в неговия живот (включително собственото му управление) са безспорно доказателство за правилността на възгледите му…

Издателство Изток-Запад, 2020 година. Последната книга от поредицата „Зад завесата…“ на Калин Тодоров. Предстои ли ни „нулиране на света“ и „прекрасен нов свят“, в който ще сме неспособни да мислим и решаваме самостоятелно. Докато много от изложеното често е определяно като „теория на конспирацията“, с ясната цел да бъде омаловажено и дискредитирано, доста от данните са факт, който мейнстрийм медиите подминават - както разкритията в Уикилийкс, така и информацията около разследването на Джефри Епстийн. Но, публичността около тези данни е почти нулева, а анализи и интерпретации на известното усърдно биват квалифицирани като конспиративни теории. „Клеймо“, което подигравателно бива лепнато на всичко, различно от „официалното“, както и авторът отбелязва. Особено интересна е частта за „Пандемията и „Голямото зануляване“. Или все по-очевидният избор между сигурност и свобода, което илюзорно пандемията наложи. Казвам илюзорно, защото такъв избор надали е възможен. Калин Тодоров говори за това, че „хората в паника стават безкритични към всичко, стават тихи и послушни, защото ги е страх“, което пък е първата крачка към измамна сигурност, налагана от една мека диктатура, за да „ти върне нормалния живот“.

Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.

„Историята на изгубеното дете“ е четвъртата книга от поредицата, издадена в България от Колибри и краят на Неаполитанската сага. Това, което е започнало в детството, сега достига своя финал. Двете героини достигат до края на пътя. И някак си, читателят започва да бъде несигурен коя от двете е всъщност гениалната приятелка – Лила или Елена. В началото на тетралогията изглеждаше несъмнено, че е Лила, сега не.

Публикуван за първи път през 1816 г., романът на Джейн Остин „Ема“ е увлекателен и на моменти доста забавен. Вълненията и нравите във висшето общество в Англия през XIX век, начинът на живот и порядките сред аристокрацията през Викторианската епоха са изключително добре пресъздадени. Общуването, разговорите между дамите и джентълмените са често трогателни, автентични и особено интересни за съвременния читател, твърде отдалечен както в изказа, така и в обноските и динамиката на отношенията, от нравите на тази епоха.

Изключително добре написана история, в която основни действащи лица са шестима колежани в колежа „Хампдън“, Ню Инглънд в САЩ. Избрани от ерудирания, но особен преподавател по класически езици Джулиан Мороу. Той не само ги учи на класически езици и антична философия, поезия и история, той създава за тях и около тях един особен, мистичен и красив свят, в който те потъват, отдалечавайки се от състудентите, типичния колежански живот и интереси.

Началото на XX век, Бразилия, Илиеус – малко градче, богатеещо от какаовите плантации. Тема на времето е натискът, който прогресът и разрастването на града и света, оказват върху старите порядки, старата власт и досегашния начин на живот. След първоначалното натрупване на капитали – заграбването на земя от т.нар. „полковници“, отвоюването й от джунглата, за да се засаждат златоносните какаови плантации…Богатите полковници управляват градчето, властта им е безспорна и безалтернативна, докато не се появява носител на новото, на прогреса, който дава крила и надежди на мижавата до тогава опозиция. Амаду, чрез съдбите на героите, преплетени, разказва изключително живо актуалната тогава (но и винаги, защото е вечна) борба между старото и новото, между това, което е било и това, което ще бъде. Краят на старото е мъчителен, отчаяна е битката за власт между „полковниците“ и носещите прогреса „чужденци“. Властта не се пуска лесно, тя е опияняваща, тя е смисъл дори когато всесилният до скоро полковник е стар и грохнал физически. Съперничеството между управляващата партия на Бастус и опозицията, водена от Капитана и пришълеца Мундиньо Фалкау е на път да стане кърваво, но случайността е избрала друго.

„Детското гости“ е изключителен разказ на Фицджералд. Особено за хора, които са родители. Случката е колкото комична, толкова и педагогическа, но …. за родителите. По-точно за тези родители, които смятат, че на тяхното отроче всичко е позволено, извинимо, допустимо и следва да бъде прощавано, защото то е прекрасно, съвършено и винаги невинно. И да не е невинно, трябва да се гледа като на невинно, защото това е презумпция, а може ли дете да не е невинно? Но и за родителите, които не следва да забравят, че освен родители са и възрастни, предполага се уравновесени хора, нечии приятели, колеги. Въобще, много сладък и твърде поучителен разказ.

Блестяща историческа сага. „Летопис на смутното време“ е уникален исторически роман, в който по интригуващ и увлекателен начин е разказана историята на събуждането на българите. Изключителен психологизъм и познание за това какво се случва под повърхността, в общността, която бавно и неусетно за османската власт узрява и осъзнава себе си. Твърде трудна и безнадеждна е робската участ на раята в Румелия, векове тъпкана и тормозена, без първенци, без права, без закрилник, 17 в. когато настава размирието и Румелия е опожарявана, разграбвана и насилвана от кърджалийски разбойници, срещу които е безсилна разкапаната армия на Селим III, българите осъзнават, че спасението им е в техни ръце. Румелия не е вече същата.

След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки. „Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.

Очаквана с нетърпение, излезе през 2020, издадена от Колибри. Отново изключително увлекателна, задъхваща история. Отново Неапол, отново себеизследване, болезнена дисекция на чувствата, характера и същността на личността, живота и всичко… Героинята Джована или Джанѝ е на 13 когато се осъзнава извън розовия, безметежен свят на детството. Изтръгната е от там, чувайки случайно изпусната реплика на бащата, обичания, обожавания от детето Джована Андреа. Тогава започва сложно пътуване и към себе си и към родителите, и към роднините от бедните квартали на Неапол, най-вече странната, мразена Виктория (сестра на Андреа). През него идва разбирането за измамния живот на възрастните, за фалша, лъжите, изневерите, недоизказаните думи. Порастването ѝ е мъчително, болезнено, смазващо. Доскоро идеалното семейство на Нела и Андреа се разпада, опустошено от лъжите и изневерите, скрити дълбоко под привидно идеалния живот на интелектуалци и преподаватели. Дъщеря им Джанѝ трудно намира верния път към себе си, объркана от фалша, в който, оказва се е живяла и в известна степен продължава да живее и на свой ред сама да лъже, наранява и страда.

Първата световна война, Голямата война, кървави сражения при Вердюн, Сома, Фландрия … Войниците, изтеглени навътре, за да се възстановяват от досегашните загуби от двете страни на фронта – германци и французи, завързват човешко, смело и странно военновременно приятелство. Започнало с размахана бяла риза и пакет цигари, надпис „Attention!“ и други жестове на човешко отношение, жажда за мир, приятелство и нормалност. Неща, които оръжията ни карат да забравим и забравяме…

Изключително ценен сборник с аналитична и практическа информация по всички въпроси, касаещи свободата на изразяване, преди всичко международните актове и налаганите с тях стандарти за защита свободата на изразяване. Изрично се отбелязва, че свободата на изразяване или свободата на словото, е преди всичко свобода за словото, което не харесваме. Нещо, което е важно да с е подчертае, доколкото освен философията (в лицето на Еразъм, Милтън, Волтер, Мил и др.), така също и съдебната практика (на ЕСПЧ) го потвърждава: „Свободата на изразяване съставлява една от съществените основи на демократичното общество, едно от базовите условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. При условията на ал. 2, чл. 10 (ЕСПЧ – бел. моя), тя е приложима не само към „информация“ и „идеи“, които са приети благосклонно или с безразличие, но също и към тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на онзи плурализъм, толерантност и широки разбирания, без които няма „демократично общество“.

„Амир и Хасан султани на Кабул“. Две момчета, приятели, братя, израснали заедно, свързани по всякакъв начин. Увлекателно написан, разтърсващ с оголеността на събитията и героите, суров както суров е животът и при все това пленителен. Препоръчвам.

‹Серотонин› не никак е лесна книга, но, като всеки Уелбеков роман, е изключително силна. Провокативна, недопускаща да бъде пренебрегната. Може привидно да звучи тривиално /то кой от самотните Уелбекови герои – мъже не е подвластен на депресията/, но тук самотата и депресията са тотални, непреодолими плаващи пясъци, от които е невъзможно да се измъкнеш, а само можеш да констатираш потъването…( „…Бях познал щастието, знаех какво означава, мога да говоря компетентно за него, познавам и края му, онова, което се случва обикновено след това. Едно-едничко същество ти липсва и всичко е безлюдно, както казваше онзи…").

Преследване, мистерия, истини и лъжи са умело „забъркани“ в тази така пленяваща съвременна история, която се разплита малко по малко, изненадвайки те постоянно и до самия край.

Първата книга от серията за Тюдорите (The Tudor series). Увлекателна, исторически достоверна. Разказва историята на крал Хнри VIII и първите три от неговите шест жени. Драмата и историческата значимост на остраняването на кралица Катерина Арагонска и влиянието и ефектът на Ана Болейн – втората съпруга, която дава началото и прави възможно отстраняването на съпруги, нещо немислимо дотогава. Поради откъсването от Римокатолическата църква и безграничната власт и влияние на краля.

Главната героиня е Пери, израснала в семейството на светски настроен баща и фанатично религиозна майка. Животът ѝ, порастването и тревогите ѝ, формирането на нейния светоглед, са разказани увлекателно на фона на многоликия Истанбул с неговите потайности, суровост и двойственост; И както Истанбул има много лица, хората на Истанбул също – твърде различни и понякога невъзможно далечни…

„Аз, Клавдий“ е изключително наситен на събития, богат исторически роман, който завладява и със стила си. Клавдий, историческата личност, по-късно император Клавдий е свидетел и летописец на събитията от времето на края на Републиката, съперничеството между Октавиан и Марк Антоний и властването на Октавиан Август (с незаменимата помощ на съпругата му Ливия, баба на Клавдий), управлението на Тиберий, Калигула и самия Клавдий. Събитията са исторически достоверни и разказани увлекателно и умело. Много са и поуките, които днешният читател може да извлече от историята на Рим. С една дума - достатъчно е да знаеш историята на Рим, за да имаш обяснение за много от днешните порочни явления, знаци и белези за близка, предстояща и неминуема гибел.

Много популярна, много рекламирана, с доста сладка корица и на коледна тематика... Сюжетът е банален. Успехът на Алекс Хайд тук се дължи на това, че се привличат с мъжа – предмет на задачата, за която е наета (да повлияе поведението на опърничавия Локлан Фаркар). В края стават ясни някои загадки, от там – заглавието.

С „Щиглецът“ Дона Тарт печели награда “Пулицър” за 2014 г. за художествена проза. Критиката го определя като красиво написан „роман за съзряването“. През 2019 е филмиран. Разбира се, той не е просто роман за „съзряването“. Пластовете и темите в него са много повече от това. А сюжетът и бързината са перфектни – увличащи, интелигентно написани, и с премерена доза история на изкуството, философия и литература.

Сюрреалистична гора + песента на Бийтълс „Норвежка гора“ и откъсване от живота - буквално и преносно, като състояние на духа.

Не просто отношения между момичета, деца, приятелки. Разказ за отминала реалност – суровост, жестокост, бедност, насилие, липса на достъп до образование, до надежди за промяна и по-различно бъдеще от настоящето на отчаяните, обезверени безнадеждни родители…. Романът разказва и заплита като приказка нишката на живота на двете момичета – Елена Греко и Лила Черуло. Техният живот, приятелство, борби и падения. Неаполитанска история, която очарова и плаши.

Поредицата продължава с още една интересна историческа драма. А именно - историята на Мери Стюарт, кралица на Шотландия и нейното пленничество в Англия. Автор на множество заговори срещу братовчедка си Елизабет Тюдор и Англия е оставена в плен и пазена от граф Шрусбъри. Всъщност по-интересна е историята на граф Шрусбъри и графинята – Бес Шрусбъри или Бес от Хардуик, интелигентна, практична и значително изпреварила времето си жена. Тя и графът са разорени, докато изпълняват възложената им от Елизабет Тюдор задача да са домакини на Мери Стюарт. Бес загубва освен състоянието си, също и съпруга си, който се влюбва в кралицата на Шотландия.

Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“

Накратко: Кошмарно общество в един не/съществуващ дехуманизиран свят. Това е Галаад. Естествено по някакъв начин напомня на стряскащите картини от Оруел, Бредбъри или дори Уелбек..(например книгите са забранени, играта на „Скрабъл“ е престъпление и пр.). Фредова е прислужница в република Галаад. Всъщност е нещо като наложница. Фред-ова. Т.е. на Фред. Жените-наложници нямат имена. Те принадлежат.

Патрик Модиано в интервю споделя, че „романът е най-плебейската форма на литературата“. Неговият роман тече елегично-поетически. Изтъкан е от метафизичност, нереалност и в крайна сметка тъга….