Посвещението на Историософия е следното: „Издава се в чест на 300-годишнината на св. Паисий Хилендарски и 260 години от завършването на „История славянобългарска“.
Това посвещение не е случайно и аз го намирам за съвсем уместно и тая надежда, че рано или късно, ще има силата и значимостта на онази малка книжка.
Книгата на проф. Гочев обхваща множество фрагменти и размисли по важни теми и въпроси и читателят има шанса да се докосне до дълбочината на съвременна философска мисъл, която е не само извън калъпа на „мейнстрийм“ – мислителите, с които сме свикнали, а по проникновеност и същинска философия е явление за България.
Темите изглежда да са различни и разнообразни, но са дълбоко свързани и читателят постоянно усеща нишката, логиката, които ги води и прониква в целия набор фрагменти (части) на Историософията.
Субективно, мен ме впечатли изключително коментарът „Църквата“, защото е изключително проникновено и в същото време лесно разбираемо за читателя каква е същността на Църквата, както и следното:
„Църквата е, по светски казано, „народообразуващ фактор“. „Народ“ – това се тези, които посещават храмовете ѝ и биват духовно обгрижвани от нея, понякога дори без да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската – Съборна „по подразбиране“, дори кръщенето му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено.
Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-мало тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.“
В частта „Етноси, нации, народи“, Николай Гочев пише:
„…въвеждането на темата за това, коя държава е успешна и коя не, е част от технологията за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и неговият заместител – „нацията“.
В „Свобода на словото“:
„..не може да говори свободно онзи, който е длъжен да представлява някоя общност. Щом личността му се свързва с нея, той трябва да представя нейната, а не своята позиция. Нито онзи, комуто се плаща, за да разпространява дадени възгледи и да си служи с тази, а не с друга фразеология.
…
Така че ако човек държи да се чувства удобно в общността, която е заварил (да бъде „интегриран“ в нея), той не може да си позволи свободно слово..“
В „Лицемерното бунтарство“:
„Бедата не е че се противопоставят някому, а че се залъгват и лъжат другите, че бунтът им е „принципен“ (свободен).Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е лицемерно и без лъжата не би било възможно.
Те искат да изглеждат смели, но са страхливци. От самото начало знаят, че имитацията на бунт, с която са се заели, може да им донесе облаги и не е свързана с никакъв риск.
А нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската (а не фасадна) земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си. Иначе на думи най-често е вежлив, а в поведението си -кротък…“
„Освен това словото е свободно тогава, когато има неудобство (опасност) от произнасянето му…
Някои достигат виртуозност в преструването, че говорят свободно. Те или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.“
Философските фрагменти на проф. Николай Гочев са глътка свеж въздух, задълбочена, искрена и истинна мисъл на фона на заливащите ни псевдомислители, псевдофилософия и псевдосвобода.
Препоръчвам!!
