“Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.“
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“
„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.
В края на романа разказвачът изповядва нуждата си да напише този синаксар за Зорбас, поривът да излее спомените си за личността и мъдростта на Алексис Зорбас, неговият Старец!
Много са забележителните и силни моменти в романа, безспорно запомнящи са сцените на порив, на безумно желание да излееш чувствата си в танц – да играеш хоро и твоя танц да разкаже неизразимото с думи, да посвириш на сандур, да изпееш душата си:
„Ако имам кеф, ще свиря и ще пея дори. И ще играя и зейбекското хоро, и касапското, и пендозали, но трябва да сме наясно – да имам кеф! Чисти сметки – назориш ли ме, изтървал си ме! В тия работи, трябва да знаеш, аз съм човек.
- Човек ли? Какво искаш да кажеш?
- Ами на – свободен.“
Особено тежка в романа е сцената с убийството на вдовицата – вечния мотив за грешницата, за Мария Магдалена и жестокостта на слабите. На изкусените, но неустоялите. Мотив, който Казндзакис разработва и в романите си „Последното изкушение“ и „Христос отново разпнат“.
Както и неразрешимият проблем за същността на човека и неговата необяснима болка и копнеж да разбере.
„Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да се разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да й помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.
Лекото перце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко – смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.“
Животът на героя-разказвач със Зорбас е философско училище. А общуването със славния грък, урок, който донася необходимата утеха в живота му:
„Една вечер Зорбас ми беше казал:
- В една покрита със сняг планина в Македония една нощ се вдигна страшен вятър; той разтърсваше малката колибка, в която се бях сврял, и се мъчеше да я събори. Ала аз я бях закрепил здраво, седях съвсем сам пред запаленото огнище, смеех се и предизвиквах вятъра и му виках: „Няма да влезеш в колибата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
Тези думи на Зорбас бяха вдъхнали смелост на душата ми; разбрах как трябва да се държи един човек и как да говори на Нуждата.
Крачех бързо по брега, говорех и аз с невидимия враг, виках: “Няма да влезеш в душата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
