Сборник, изд. Сиби, 2010
Изключително ценен сборник с аналитична и практическа информация по всички въпроси, касаещи свободата на изразяване, преди всичко международните актове и налаганите с тях стандарти за защита свободата на изразяване.
Изрично се отбелязва, че свободата на изразяване или свободата на словото, е преди всичко свобода за словото, което не харесваме. Нещо, което е важно да с е подчертае, доколкото освен философията (в лицето на Еразъм, Милтън, Волтер, Мил и др.), така също и съдебната практика (на ЕСПЧ) го потвърждава: „Свободата на изразяване съставлява една от съществените основи на демократичното общество, едно от базовите условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. При условията на ал. 2, чл. 10 (ЕСПЧ – бел. моя), тя е приложима не само към „информация“ и „идеи“, които са приети благосклонно или с безразличие, но също и към тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на онзи плурализъм, толерантност и широки разбирания, без които няма „демократично общество“. (решение Хендисайт срещу Великобритания; Handyside v. the United Kingdom, §49, „Свободата на изразяване“, стр. 48;)
Внимание следва да се отдели на установения принцип за изначална по-ниска степен на защита по отношение на публичните фигури – политици, общественици, държавни служители и др., за разлика от обикновените граждани. Принцип установен още в най-ранни решения на ЕСПЧ и поддържан неизменно.
По отношение на колизията между две права – напр. правото на изразяване и правото на репутация е разгледан въпросът дали правото на репутация е част от правото на личен и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ) или не, като налице са разрешения и в двата смисъла – дело Радио Франция срещу Франция (Radio France v. France, Appl. # 53984/00, Judgement of 30March 2004, §31) и делото Короко срещу Унгария (Karako v. Hungary, Appl. # 39311/05, Judgement of 28 April 2009 §17-29.
Уредбата във вътрешното право (преди всичко обида и клевета) – като установени състави на престъпленията клевета (чл. 147 НК) – разгласяване на невярно позорно обстоятелство за другиго (публично – бел. моя) и обида (чл. 146 НК) – казване или извършване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие и свързаните с тяхната квалификация елементи и отлики: напр. фактически или оценъчни твърдения, засягане на обществената оценка или самооценката по отношение на лицето и пр.
В практиката на ЕСПЧ се приема, че оценъчните твърдения – мнения, оценки – не подлежат на доказване (дело Лингенс срещу Австрия, Lingens v. Austria, §46), значение има фактът дали е направено добросъвестно, какъв е контекстът и пр.
Освен богата библиография със съдебна практика на ЕСПЧ, а така също и на националните съдилища (ВАС и КС за България и върховни съдилища на САЩ и национални съдебни органи на други държави) по всички проблеми свързани със свободата на изразяване и допустимите ѝ ограничения, в десетте глави се съдържат авторски анализи по въпросите на теория и практика на обидата и клеветата, въпросите за баланса между свободно слово и секретност (ограничения заради националната сигурност), при порнографията, личния живот, речта на омраза, защита източниците на информация, правото на достъп до обществена информация, търговското слово и лицензионните режими при електронните медии.
Сборникът е полезен и заслужава да бъде препоръчан!
