Романът „Образована“ е издаден през 2020 г. от издателство Enthusiast. Горещо го препоръчвам.
Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа.
Както споменах, става дума за романизирани мемоари. Героинята Тара започва разказа от детските си спомени в Айдахо, САЩ. Семейството й е повече от необичайно. Но най-необичайното не е, че са мормони, защото всъщност мормонската общност там не е малка. Мормони са повечето съседи, познати и случайни фигури в живота на Тара. Всъщност бащата живее с усещането за (бого)избраност. За прозрение, което другите не притежават. Убеждението му е силно и натрапчиво. Цялото семейство живее в ритъма на неговите идеи. Децата не ходят на училище, никой няма здравни осигуровки и никой не ползва медицинска помощ, дори при раждане, дори спешна (а такива случаи на спешна нужда са много), дори когато един от синовете е с изгаряния, друг със сериозна мозъчна травма от падане, дори когато цялото семейство на два пъти катастрофира и получават тежки наранявания. Те винаги се оставят на Божията милост и решение….
Готвят се сериозно за Дните на мерзостта, за настъпване края на света, такъв какъвто го познаваме, приготвят тонове консервирана храна, скрито гориво, оръжия…очакват края през 2000 г., но ненастъпването му е едно от тежките разочарования на бащата, живеещ с тази мисъл и убеден, че той и семейството му, заради тази подготовка, ще оцелеят.
Като дете Тара не поставя под въпрос идеите и разбиранията на баща си, подчинени са му всички деца от семейството, майката на Тара също. С годините двама от братята й успяват да се преборят и да напуснат дома за да учат в колеж. С помощта на брат си Тайлър (на когото посвещава книгата), Тара решава и успява да вземе изпита за място в колеж, който приема „домашно“ обучавали се. Трудно научени уроци, поради липса на системно обучение, учудващи пропуски, като например думата „холокост“, изумление от света и факта, че той не се ръководи от илюминати и др. подобни параноични теории, както е смятала досега, поради „уроците“ на баща си…
Макар да постига съществени академични успехи, магистратура в Кеймбридж и докторат в Харвард, Тара трудно намира душевен покой в света, заради „истините“ и убежденията, с които е възпитана и израснала, заради това, че е тотално приучена да смята момичета, облечени с дамски дрехи, поли над коляното и пр. за „курви“, а хората, които използват достижения на медицината или държавни помощи за „продали се“. Дисонансът е нетърпим и непоносим, защото, все пак, малко по малко, тя научава абсурдите и несъстоятелността на идеите и вярванията, с които е възпитавана. Шокиращо е за нея и да осмисли, че описваните в курса, който посещава „Въведение в психологията“, симптоми на биполярно разстройство като маниакалност, мегаломания и др. отговарят напълно на поведението на баща й. Оказва се, че това, което е приемала за „нормалност“ като предстоящия край на света, предстояща атака от страна на правителството срещу „свободни“ хора като тях, е плод на едно болно съзнание, което обаче почти разрушава и нейния живот.
Друг много тежък камък, който я тегли надолу, е разбирането, че поведението на един от по-големите й братя – Шон, който системно я пребива в детството й, нарича я „курва“ и се опитва да й втълпи, колко е грешна и виновна като всяка жена, е повече от неприемливо. То е престъпно. Разбирайки, че неговата неукротима склонност към насилие и издевателство се пренася и към съпругата на Шон, Тара, подкрепена от сестра си, решава, че трябва да говори. Родителите й отказват да повярват и оказват натиск върху всичките си деца и близки с цел да лишат Тара от всякакви семейни връзки. Може би не звучи така страшно за читателя, който от своята позиция би осъдил подобно „токсично“ семейство, но момиче израснало само в този микросвят е буквално сломено, „изхвърлено“ от света му. Тара успява да се съвземе от депресията и не допуска да отстъпи и да се върне назад, в крайна сметка и двама от братята й, напуснали семейството, също като нея, намират смелост да не се отрекат от нея. При все че баща й спира да комуникира с нея, поради това, че е обладана от Сатаната.
Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят.
Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър.
Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н.
Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“
