Романът „Дамски гамбит“ (The Queen’s Gambit) на Уолтър Тевис от 1983 г. е издаден на български през 2021 г., след като се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и небивал интерес като минисериал на Нетфликс.
Тевис разказва невероятна история. История за шах, но не само. Всъщност разказва много за американската действителност и живота на момичетата, жените в средата на миналия век в Америка. Бет Хармън остава сирак и израства в неуютната, репресираща институция за момичета сираци, християнско сиропиталище „Метуен“, където се сблъсква единствено със студенина, суровост и отчуждение. На момичетата в „Метуен“ се раздават ежедневно успокоителни хапчета. Това е една от причините Бет по-късно в живота си да развие зависимост, която да я притиска цял живот.
Изпълнявайки задължението си да изтупа гъбите в мазето на сиропиталището, Бет се натъква на чистача г-н Шайбел, който седи самотно и размишлява над странна и непозната за Бет игра. Наблюдавайки го известно време тя проумява правилата и в един момент започва да играе с него. Без думи, без обяснения Не след дълго той разбира, че тя е необикновен талант. Разбира го и ръководството на пансиона в лицето на студената и жестока директорка Диъдорф. Която обаче не предприема нищо за да подпомогне този талант, да съдейства за развитието му, а напротив след като Бет се опитва да открадне успокоителни хапчета, към които е вече пристрастена поради системното им раздаване в институцията, тя използва това като претекст за наказание: „Никакъв шах повече“. Години наред Бет спира да играе и това спира развитието й. По-късно е осиновена е изключително отчуждени съпрузи в Кентъки, като след деня на осиновяването, повече не вижда осиновителят й. За сметка на това получава подкрепа от осиновителката й, които й съдейства да започне да посещава турнири и придружава до смъртта си, ранна и внезапна.
Бет остава отново сама. Сблъсква се жестоко със силата на алкохолната зависимост, пристрастяването към успокоителни и самотата.
Самотата е всепоглъщаща, тя е навсякъде през целия й живот, в „Метуен“, в гимназията в Кентъки, в дома й, в света на шаха, навсякъде. В турнирния свят на шах турнирите винаги е разглеждана особено, поради това, че е жена.
Повечето публикации за нея акцентират не толкова върху таланта й, а върху това, че е жена. В сп. „Лайф“ посвещават материал за нея, наричайки я „момиче Моцарт“:
„– Пише най-вече за това, че съм момиче.
- Ами такова си.
- Не би трябвало да е толкова важно – каза Бет. –Не са отпечатали половината от нещата, които им казах. Не пише за господин Шайбел. Нищо не пише за това как играя Сицилианска защита.
- Ама, Бет – каза госпожа Уитли, -сега вече си прочута!
Бет я погледна замислено:
- Най-вече с това, че съм момиче…“
Такава е ситуацията и по отношение на чернокожите, разкрита чрез образа на Джолийн, нейна приятека от „Метуен“, която страда заради това, че никога не бива осиновена заради това, че е черна. Когато отново се срещат, Джолийн разказва, как пред нея има много възможности, защото много фирми искат да назначат образована жена „негър“, за да отговорят на днешния „тренд“.
Романът завършва в СССР, където Бет достига мечтаното постижение в шаха, побеждава световния шампион от СССР Боргов, изправяйки се сама, без никаква подкрепа, дори финансова (тя отказва финансиране от християнска организация, поставяща условие да направи политическо изявление срещу СССР) срещу най-могъщата, институционализирана школа, каквато е тази на СССР. Интересното е, че Бет се сблъсква с една неочаквано дружелюбна среда в СССР, хората я разпознават, подкрепят. Дори след победата, студенината и хладнокръвието на Боргов изчезват и той дружелюбно я поздравява за голямата й игра. Бет за първи път вижда такъв огромен интерес и разбиране към шаха от страна на множество най-обикновени, бедни отрудени хора, които следят партиите, сами играят шах и потъват в играта. Всичко това е много различно от дотогавашните й представи.
„Към средата на първия ред бетонни маси един възрастен човек седеше сам, с наредени фигури пред себе си. Беше над шейсетгодишен и носеше обичайната сива шапка и сива памучна риза с навити ръкави. Когато тя спря на масата му, той я погледна с любопитство, но не изглеждаше да я е познал. Тя седна зад черните фигури и внимателно каза на руски:
- Искате ли да играем шах?“
Романът завършва така. Оптимистично.
