Подзаглавието на тази не толкова известна повест на Достоевски е „Сантиментален роман“. Това са белите нощи на един Мечтател и неговата сродна душа – Настенка.
Упоени в разговори, мечти и изповеди, Мечтателя и Настенка се откриват душевно един на друг и се заобичват. Разказвайки всеки за своя живот героите се разкриват напълно, т.е. разкриват душите си. Оголват ги изцяло, както душите, така и копнежите, мечтите, цялата си същност. Любовта им е незибежна, но невъзможна именно заради чистите им души. Настенка е сгодена и вярна годеница, но любовта им с Мечтателя е по някакъв начин изживяна и ненакърнена, защото е различна. Тя е минутата, която трае цял живот.
“И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата…“
Още навремето повестта „Бели нощи“ прави впечатление с поетичната си атмосфера, с изящната словесност, с нравствената чистота и душевност на героите. Повестта е нежна, искрена и различна. Отпечатана е в края на 1848 г., когато авторът – Достоевски е едва на двадесет и седем години. И тук, както в по-късните му творби основен обект на търсенията на автора е човешката душа.
