След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки.
„Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.
Трудно е да се чете за живота на жените в Афганистан тогава. Особено в тук, особено сега, когато се смята, че насилието над жени в Европа е болезнена и травматична тема. Е, положението на жената в Афганистан няма нищо общо с обсъжданите проблеми тук. Това е едно безнадеждно, робско и унизително съществуване. Не просто насилие, то е само насилилие, физическо, психическо, сексуално. Редките изключение само потвърждават правилото, а дори по-образовани и либерални мъже не могат и не смеят да се опълчат срещу робското подчинено положение на жената.
Главната героиня е Мариам, родена харами (извън брак), с всичките жестоки, брутални последици от това, обществената стигма, срамът и страхът, израснала с майка си в една колиба, извън града, тъжна от безрадостния живот със самотната, отчаяна мами, но пък очарована от Джалил – бащата, който се появява от време на време с малки подаръци и много истории за света и живота навън. Никога не я взема, никога не й предлага различен живот, животът, който той и законното му семейство, състоящо се от три жени и десет други деца имат.
Това довежда до безразсъдната й постъпка да го потърси на рождения си ден, пристигайки сама в дома му. Но там не е допусната, вратата остава затворена пред нея. Унизена прекарва нощта пред портата. Майка й се самоубива, а тя е омъжена на 15 принудително за много по-възрастния Рашид и заминава за Кабул с него.
След първото и огромно разочарование в живота й от бащата, следващото логично е от натрапения брак. Бракът й е низ от насилие, унижения, страх и отчаяние. Излиза само покрита изцяло с бурка, върви няколко крачки след мъжа си, не разговаря, няма право да се смее….
Другата героиня, с чиято съдба се преплита тази на Мариам, е Лайла, израснала в семейство на бивш университетски преподавател, либерално, мирно, сплотено. Посещавала е училище, позволено й е било детско приятелство с момчета, което довежда до връзката й, по-късно прераснала в любов, с приятеля й от детството Тарик. Момче от съседната къща, загубило единия си крак в ранно детство от противопехотна мина.
Този живот е възможен до момента, в който двамата й братя не занимават на джихад, присъединявайки се към муджахидините срещу СССР. Афганистанците ги подкрепят, надявайки се на тях срещу окупатора. Смъртта им сломява майка й, а забавеното бягство на семейството й води до смъртта на родителите й, загиват дни преди напускането на Афганистан от бомбен удар. Оцелява Лайла, спасена от съседа Рашид и жена му – Мариам. Бременна с детето на Тарик, който също прави опит за бягство от Афганистан с болните си родители няколко седмици по-рано.
Останала сама, бременна, в пълна безизходица, Лайла е измамена от Рашид, че любовта на живота й Тарик е мъртъв и се съгласява да стане негова втора съпруга – за да оцелее във военновременния Кабул. Детето й се ражда като дъщеря на Рашид.
Особено силно е описанието на живота на двете жени, двете едновременни съпруги (това е напълно законно и обичайно там) – застаряващата Мариам и младата и по-смела Лайла. Безкрайно тежко и унизително е положението им в Кабул при талибаните. Жена не може да излезе от къщи не забулена с бурка и без придружител мъж, не може да пътува, да работи. Тя е никой, тя е принадлежност към мъжа, а не и личност.
Пребивани, унижавани, насилвани, двете жени се сближават, защитавайки се една друга. Двете заедно споделят, разказват живота си – низ от мъка и печал за Мариам и изгубени свобода и сигурност за Лайла. Решавайки да избягат от Рашид, двете са унизително свалени от автобуса за Пакистан, отведени от талибаните и върнати на Рашид, техният собственик. Наказанието му е нечовешко – пребити, заключени зад заковани прозорци дни наред, без храна и вода. Ужасът на майката Лайла е неописуем, наблюдавайки детето си, малкото момиченце, което първо търси да пие, после се моли, а накрая притихва. Страхът, че ще надживееш детето си, убито по този жесток начин е пронизващ. Покъртително е това, че подобно нещо е възможно, законно и съвсем в реда на нещата там и тогава.
Животът им става все по-болезнен, все по-труден. Ражда се детето на Лайла от Рашид. Афганистан е съсипан под управлението на талибаните и докато трае войната между различните фракции, доскорошни съюзници срещу СССР. Малкото свобода и нормалност е тотално изчезнала, убийства, изнасилвания, пожари, разграбвания…Изправени пред глада, Лайла и Мириам дават първото дете в сиропиталище, за да може да получава храна. Раздялата е нечовешка, нетърпима мъка. Майката дори не може да вижда детето си, защото няма право да излиза сама на улицата, а Рашид отказва да я придружава. Многократните й опити, са следвани от многократни побои, унижения от страна на патрулиращите милиции по улиците. До деня, в който не се появява Тарик. Узнавайки Рашид почти не убива Лайла още същия ден.
Сцени, разкъсващи с оголената, брутална жестокост, описанието на пообоя до смърт, разкъсващия страх и отчаяние у Мирием и отчаяния, решителен пръв опит за съпротива у нея, винаги понасяла безропотно насилието върху себе си. Какво да направи, как д аго спре. Той я убива пред очите й. Мариам взема лопатата от двора и удря Рашид. Немислимото. Разстреляна е от талибаните на стадиона, като спектакъл.
Лайла с децата и Тарик бягат в Пакистан, връщат се след края на режима на талибаните, тя започва да преподава в сиропиталище. Крах и надежда за Афганистан.
