Романът QUO VADIS на Хенрик Сенкевич е издаден на български през 1998, а първото му издание на полски е през 1895 г. Сенкевич е историк по образование, но очевидно е познавач на човешката душа, защото най-ценното в романа са не исторически достоверните събития, описания и въобще разказ, а оголването на душата, страстите, паденията и извисяванията.
Историческият фон е подходящият обаче, за да покаже точно тези кътчета на душата, каквито са голямата страст, падение, жестокост, отчаяние, но и смелост и сила. Епохата на Нерон съвпада с появата на християнството и жестоките до невъзможност гонения срещу християните, а самият Нерон личност, която и като исторически факт, и като образ, наложил се в колективното знание на европейците, е подходящ за такъв литературно-исторически и психологически епос.
Историческите събития са предадени през личните виждания и преживявания на героите на Сенкевич, от най-голямата поквара, през студенината, безразличието, страха и неговото превъзмогване чрез вярата и морала.
Злото и покварата, в романа са част от покварата на римските патриции, нотабили и самият император. Надеждата и моралът са представени като характеристики на първите християни, обект на гонения, ненавист и жестокост.
“- Християните – на лъвовете!
-Стадо! – повтаряше си с презрение Петроний. – Народ, достоен за своя цезар.
И взе да мисли, че този свят, опрян върху сила, върху жестокост, за която и варварите дори не са имали никаква представа, върху престъпления и страшен разврат, все пак не ще може да се задържи. Рим беше господарят на света, но и гангрената на света. Той миришеше на труп. Върху загнилия живот падаше сянката на смъртта… Животът на този град, владетел на света, му се струваше някакъв шутовски хоровод и някаква оргия, която все пак трябваше да свърши.”
Историческо вярно за времето на Нерон, това противопоставяне всъщност е валидно за всяка епоха, защото е валидно за човешката душа, за човешката природа. Колкото е важима и е факт покварата за Нероновата епоха, също толкова правдиво може да бъде открита и в други времена, народи и цивилизации, та дори и в съвременността. Така както моралните категории на конкретната епоха стават образец за покварата и тиранията, така изобразените човешки типове и нравственост са общовалидни за човека изобщо, независимо от епохата.
Субективно за мен най-силни и разтърсващи бяха силно натуралистичните, жестоки до невъзможност картини, свързани с гоненията и мъченията на християните – мъже, жени, деца, бащи, които до последния си дъх пазят децата си на арената от неизбежното разкъсване от пуснатите кучета, лъвове – да бъдат разкъсвани по неописуемо жесток начин на арената от животните, за забавлението на Нерон и обкръжението му, но и за назидание, като отвратителен политически инструмент, използван през властването на Нерон. В тези моменти, в които човешкото съзнание е почти неспособно да издържи на жестокостта, надежда дава единствено утешението на вярата, защото друга утеха в света няма…
„Самият цезар обърна към тях отегченото си лице и вдигна смарагда към окото си, за да ги наблюдава по-добре. Августианите ги посрещнаха с ръкопляскане; тълпата ги броеше с пръсти и в същото време следеше жадно какво ще направят християните, като ги видят; а християните отново започнаха да повтарят непонятните за мнозина, но дразнещи всички думи: „Pro Christo! Pro Christo!“
Но лъвовете, макар и изгладнели, не бързаха към жертвите. Червеникавият блясък на арената им пречеше и те мигаха като ослепени; някои протягаха лениво големите си златисти тела, други се прозяваха, сякаш искаха, разтваряйки челюсти, да покажат на зрителите страшните си зъби. След това миризмата на кръв и на разкъсани тела, каквито имаше много по арената, започна да им действа. Скоро движенията им станаха неспокойни, гривите им щръкнаха, ноздрите им поемаха шумно въздух. Изведнъж един се спусна към трупа на една жена с разкъсано лице и като опря предните си лапи върху тялото, започна да лиже с грапавия си език съсирената кръв, друг се приближи към един християнин, който държеше в ръцете си дете в кожа на еленче.
Детето се тресеше от вик и плач и прегръщаше конвулсивно шията на баща си, а той, в желанието си да му продължи макар и с един миг живота, се мъчеше да го откъсне от шията си и да го подаде на коленичилите по-нататък. Но викът и движението раздразниха лъва. Изведнъж той издаде кратък, отсечен рев, с един удар на лапата си смаза детето и като стисна черепа на бащата в челюстите си, в миг го раздроби.
След това всички други лъвове се хвърлиха върху християните. Няколко жени от публиката неволно извикаха от ужас, но народът заглуши виковете им с ръкопляскания, които веднага утихнаха, защото желанието за гледане надделя. Тогава публиката видя страшни неща: изчезващи цели глави в устата на лъвовете, гърди, разкъсани с едно захапване на острите зъби, изтръгнати навън сърце и дробове; чуваше се трошене на кости. Някои лъвове, хванали жертвата си за хълбока или кръста, се носеха с бесни скокове из арената, търсейки сякаш скрито място, където биха могли да я изядат; други се сбиваха помежду си, изправяха се един срещу друг и като се обхващаха с лапи като някакви борци, изпълваха амфитеатъра с гръмовен рев. Хората ставаха прави. Други напущаха местата си и слизаха по-долу, за да виждат по-добре, като се блъскаха и тъпчеха там до смърт. Изглеждаше, че увлечените тълпи ще се нахвърлят най-после на самата арена и ще почнат да разкъсват заедно с лъвовете. Понякога се чуваше нечовешки вик, понякога рев, ръмжене, тракане на зъби, вой на молосите, понякога само стонове.
Цезарят държеше смарагда на окото си и гледаше сега внимателно. Лицето на Петроний беше приело израз на отвращение и презрение. Хилон беше изнесен преди това от цирка.
А от куникулумите изкарваха все нови и нови жертви.“
