В съвременното трудово право актуален се оказва един правен феномен, наричан жаргонно от HR-и най-вече „лизинг на персонал“. Разбира се, няма как да има „лизинг“ на служители, всъщност става дума за едно сложно триъгълно правоотношение между предприятие за временна работа, временни работници/служители и предприятие ползвател, които правоотношения са уредени с поредица договори (търговски и трудови) помежду им и редица специални изисквания на закона.
Изследването на Ярослава Генова „Предприятието ползвател на работници за временна работа“, публикувано от Сиела през 2019 е пълно, задълбочено и ценно, защото изяснява не само понятията, а прави сериозен анализ на множеството права и задължения на участниците в това сложно правоотношение, на проблемите, които възникват в практиката, като често тезите са подплатени с актуална съдебна практика, богата цитирана литература и съпоставки между различни изследвания в правната теория.
Ценно в изследването е направеният исторически преглед на възникването и промените в трудовото право като цяло, а и в контекста на временната работа и изпращането на работници/служители за временна работа при предприятие ползвател. Разбира се, също изключително полезно е и точното позоваване на аналогични правни институти и явления в други правни системи и различните решения, които са се наложили там в теорията и практиката.
И един интересен цитат:
„Великата френска революция проправя път на стопанския либерализъм. Правната форма на отношенията между носителя и потребителя на работната сила е договорът за наем на работа (location-conductio operarum), който от края на XIX в. все по-често започва да се назовава и „трудов договор“. Страните по него се определят съответно като работник и работодател. Работодателят обаче първоначално много често е обозначаван като патрон, като господар. Това което го доближава до господаря робовладелец, е използването на чуждата работна сила за свои цели и при определени и контролирани от него условия, т.е. зависимият характер на възлагания труд. Това, което принципно различава работодателя от господаря на роби, е правният способ, по който е постигнато използването на работната сила – с доброволно получено съгласие от работника срещу обещаната контрапрестация, т.е. наемното основание за полагането на зависимия труд…“7
(Ярослава Генова, „Предприятието ползвател на работници за временна работа“, Сиела, 2019, стр. 25)
