„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
