“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.