„Непознатата дъщеря“ излиза на български 2021 г. от изд. Колибри в превод на Тонина Манфреди. Романът е вълнуващ и изцяло в стила и тематиката на Елена Феранте, авторката, която пише под псевдоним тетралогията „Гениалната приятелка“, на романите „Дни на самота“, „Измамният живот на възрастните“ и др. Романът е различен и едновременно близък до темите от Неаполската поредица. Миналото на неаполитанка или копнежът за бягство от това травматично, неизискано и първично минало е основен подсъзнателен мотив за действията на главната героиня. Леда е майка на две дъщери – Бианка и Марта, като връзката с тях, е която е подложена на анализ и е мотив в действията й. Вече пораснали и на свой ред изоставили я, тя си спомня с болезнена реалистичност всички травми на майчинството, на плановете и провалите й – като майка, жена и учен и като самата тя дъщеря на неаполитанската си провинциална майка. „Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях…“ Спомняйки си своите собствени травми на дъщеря: „Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: “Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!“ Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите й като износен нерв, който едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: „Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!“ Всеки ден се събуждах разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от вкъщи непрекъснато“ Травмите на собственото й майчинство, в момент, в който изоставя професионалните амбиции на учен, който се опитва да остане на работа в университета заради семейството и майчинството: „Бях толкова опустошена през онези години. Вече не успявах да уча, играех без радост, чувствах тялото си безжизнено, без желания..“ А по-късно, когато дъщерите й порастват: „Постепенно се оттеглих. Научих се да присъствам само ако ме искат и да се обаждам само ако ме попитат. Това изискваха от мен и аз им го дадох. Какво исках аз от тях – това никога не разбрах, дори сега не знам.“ Първоначално се чувства щастлива и уверена, заминава на почивка вярвайки, колко е подмладена, еманципирана и самодостатъчна. Там, една среща с непознатата дъщеря Елена, болезненото наблюдение на нейната връзка с майка й, с куклата, на която тя е майка, започват капка по капка да достигат до дълбините на съзнанието й, на спомените и непреодолените травми. Книгата е сурова, болезнена дисекция на майчинството, на майчинството с търпението, страха, разочарованията, срама, егоизма и самотата. Тя ще допадне и ще открие нещо необходимо на всяка жена – с майчинство или с липсващото майчинство. Тя ще разкаже неща, които интуитивно чувстваме близки, но никога не сме изказвали гласно.