Последната любов на баба Дуня

9
Алина Бронски, „Последната любов на баба Дуня“
Романи

Алина Бронски, „Последната любов на баба Дуня“

„Последната любов на баба Дуня“, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес. Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната: „Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“ Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни - Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови… Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново: „Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“