Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.

За читател, който обича съвременни разкази от български писатели, след сборника с разкази на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско копеле“, който ми е любим, много рядко попадах на емоционални и искрени, силни и така достоверни разкази за циничната, грозна и тъжна реалност, но и все пак, някак си, оптимистични. Затова съм щастлива, че попаднах на разказите на Луиза Кадиян. Сборникът с разкази на Луиза Кадиян, издаден 2021 г. от изд. Фама, носи заглавието на разказа „Безупречен свидетел“. Разказите са кратки, увлекателни, написани с много точен рисунък и стил, така че да грабват читателското внимание, без да дотягат с поучителност, протяжност и излишно описателство. „Безупречен свидетел“ е точно такъв - драматичен, с доза ирония и тъга, смесени така, че разказът да развълнува, без да стане мелодраматичен. Разказът е и с неочакван край. Неочакван, но силен. Героинята, която разказва и стилът й, напомнят на Рьоне Мишел от „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери. Действително, разказът е впечатляващ и го препоръчвам, както и сборника с разкази „Безупречен свидетел“.

В сборника с проза – разкази есета и новелата „Лансароте“ от 2000 г. , (издаден 2016 от изд. Факел експрес, превод Александра Велева) са скицирани контурите на много от героите, идеите и пред-вижданията на автора, които впоследствие развива в романите си. Препоръчвам сборника. Истинско удоволствие е да се чете Уелбек, да се четат неговите смели и непретенциозни, нефризирани, нито политически коректни текстове. За разлика от много от сладките, политически правилни и сдържани текстове на интелектуализиращи себе си модерни писатели.

Разказът „Отчетен доклад за командировка: стреляй право в целта“ е част от сборника с проза „Лансароте“, издаден 2016 от изд. Факел експрес, превод Александра Велева. Написан е с характерния цинично-ироничен стил на писателя, който не удържа перото си под никакви социални или други норми. Поканен да изнесе лекции в САЩ, разказва преживяното с чувство за хумор – още от предварителните разговори, през отношението „на сила“ в посолството, през полета и опита му в Америка. „На европееца служителите във визовата служба на посолството на Съединените щати биха могли да се сторят излишно избухливи, агресивни и невъзпитани; тяхното отношение обаче трябва да се счита като повод за едно първо упражнение в поведение, което ще ви бъде, веднъж на място, неизменно от помощ – то би могло дори да ви спаси живота, в случай че тексаските полицаи ви арестуват. Избягвайте да гледате хората в очите; никакви иронични усмивки и най-вече никакви резки движения. Не забравяйте никога, че взаимоотношенията тук за въпрос на кой е по-силният;..“ Уелбек констатира, че между калифорнийския юноша и нюйоркското юпи има интервал от няколко години: „Правилата на привличането“, най-малко четената от трите, запълва тази празнина; и наистина всичко е безкрайно на място. Действително би могъл да бъде упрекнат, че се ограничава единствено в описанията на млади и изключително богати хора; но всички американци се опитват да останат млади, всички американци мечтаят да станат изключително богати.“ И добросъвестно признава, че той се интересува обаче от героите на средна възраст, не се интересува нито от богатите, нито от бедните, нито от политиците, нито от дребните престъпници, нито от артистите, с изключение на провалилия се артист. „Всички ние малко сме се провалили, всички ние сме малко артисти“. И защото, независимо от разликите, всяка система има всъщност едно и също намерение: „стреляй право в целта“. Както завършва и разказът – отчетен доклад за командировка.

Новелата и по-скоро дългият разказ „Лансароте“ от 2000 г. е част от сборника на Мишел Уелбек с проза - разкази и новели. В „Лансароте“ са загатнати и начертани контурите на много от идеите и пред-вижданията на автора, които впоследствие развива в романите си. Започва с многозначителното посвещение: „Светът е среден на ръст“. И тук виждаме депресираният самотник и отчужден от света и хората герой - разказвач, който познаваме от „По-широко поле за борбата“, от „Серотонин“… - типичният член на все по-дехуманизираното, отчуждено съвременно либерално общество. „На 14 декември 1999 година, посред следобеда си дадох сметка, че посрещането на новата година ще бъде най-вероятно неуспешно – както обикновено. Завих надясно по авеню ‚Феликс Фор“ и влязох в първата туристическа агенция.“