„Безкрайният план“ е роман, написан по познатия, магичен и ярък рисунък, който използва Исабел Алиенде, за да разказва и преплита живота на героите, сякаш разказва приказка. Романът е за живота и израстването на момчето Грегъри Рийвс, син на руска емигрантка и пастор, по-скоро лектор и вдъхновител на „Безкрайния план“ и превръщането му в мъжа, който разказва живота си, пет десетилетия борба най-вече със себе си, страховете и демоните си. Понеже романът обхваща целия живот на Рийвс, в него има уникални картини на Америка и животът там, по пътищата, по които живее първоначално семейството на проповедника Рийвс, испанският квартал на емигранти от Латинска Америка, университетските градчета във времената на хипитата и възхода на източните учения, култура и дух, времето на Виетнамската война и ужасът, който преживява Грегъри Рийвс там, болезненото съвземане в една променена следвоенна Америка и т.н. Исабел Алиенде я обхваща цялата така естествено, с толкова много ярки картини и с такова дълбоко разбиране. Всъщност, първата й книга, която пише в САЩ обхваща множество американски истории, картини и съдби. Така умело преплетени чрез борбата на Грегъри да преодолява и да достигне душевния мир и хармония, липсвали му през целия му живот и търсил винаги, без успех.

Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“

Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.

След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки. „Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.

Очаквана с нетърпение, излезе през 2020, издадена от Колибри. Отново изключително увлекателна, задъхваща история. Отново Неапол, отново себеизследване, болезнена дисекция на чувствата, характера и същността на личността, живота и всичко… Героинята Джована или Джанѝ е на 13 когато се осъзнава извън розовия, безметежен свят на детството. Изтръгната е от там, чувайки случайно изпусната реплика на бащата, обичания, обожавания от детето Джована Андреа. Тогава започва сложно пътуване и към себе си и към родителите, и към роднините от бедните квартали на Неапол, най-вече странната, мразена Виктория (сестра на Андреа). През него идва разбирането за измамния живот на възрастните, за фалша, лъжите, изневерите, недоизказаните думи. Порастването ѝ е мъчително, болезнено, смазващо. Доскоро идеалното семейство на Нела и Андреа се разпада, опустошено от лъжите и изневерите, скрити дълбоко под привидно идеалния живот на интелектуалци и преподаватели. Дъщеря им Джанѝ трудно намира верния път към себе си, объркана от фалша, в който, оказва се е живяла и в известна степен продължава да живее и на свой ред сама да лъже, наранява и страда.

Преследване, мистерия, истини и лъжи са умело „забъркани“ в тази така пленяваща съвременна история, която се разплита малко по малко, изненадвайки те постоянно и до самия край.

Не е точно фантастика, а по-скоро утопия. Открита е свръх развита човешка цивилизация под ледовете на Антарктида, датира се отпреди 900 000 години. Една жена – Елеа и един мъж – Кобан са замразени по невъзможен за нас начин и откривателите, сформирали международни екипи от учени успяват да върнат изумително красивата и интелигентна Елеа към живота. Тя започва да разкрива съдбата на нейната родина – Гондава, унищожена от атомна война между древните, но технологично висши цивилизации – Гондава и Енизорай. И наред с технологиите, напредъка и странния за нас начин на живот и изобщо съществуване, нещо познато нам го има и там. Това е любовта.

„Амир и Хасан султани на Кабул“. Две момчета, приятели, братя, израснали заедно, свързани по всякакъв начин. Увлекателно написан, разтърсващ с оголеността на събитията и героите, суров както суров е животът и при все това пленителен. Препоръчвам.