„Тес от рода Д'Ърбървил“ е един от най-добрите романи от Томас Харди. Издадена през 1891 г., била противоречиво приета от тогавашната критика. Романът днес е може би не така остър, доколкото основната тема в него е за предразсъдъците и условностите, но общочовешката му, психологическа страна – за прошката, за падението, надеждата и отчаянието, и днес е непокътната и все така ценна. Авторът Томас Харди е признат класик, поет, романист, критичен към обществото от Викторианската епоха и неговите незаобиколими условности, загрижен за промените в провинцията и съдбата на селяните арендатори, преди независими и будни, често наследници на най-старите родове. Историята на Тес от рода Д'Ърбървил разказва, за това, че всъщност доброто не винаги побеждава, че една чиста душа, макар повярвала, че има право на щастие, всъщност – няма. Че условностите и предразсъдъците, неспособността за прошка, в името на любовта, са избори, от които няма връщане назад. Защото тъжната поредица от скръб и нещастия, е могло да не се случи, но обществените норми и предразсъдъци, оказва се, са единствено възможните. Падналият остава паднал и няма право на щастие.

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева е исторически роман, написан с интересен и неочакван подход – под формата на свидетелски показания на действащите лица около една от най-големите теми и въпроси на Средновековието – съдбата на Джем Султан, брат на Баязид, двамата синове на Завоевателя. Джем Султан е претендент за престола срещу брат си Баязид след неочакваната смърт на султан Мехмед Завоевателя. Романът е изключително увлекателен, ерудистки (напомня по някакъв начин и на „Името на розата“, заради постоянното участие на братята от Ордена в действията и плановете) и разкрива неочаквани за читателя исторически факти и изводи от дистанцията на времето. Брилянтен писателски замисъл и познания по темата. „В случая Джем за цяло десетилетие и половина самият край на петнайсетия век — съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“… Препорчъвам!

Книгата не е в никакъв случай „наръчник“ за психологическа самопомощ, при все че има безспорна практическа ценност (доколкото помага да осъзнаеш къде си се поставил сам в скалата на ценностите и житейските битки), нито чисто философски труд. По-скоро поредица от есета и размисли с безкрайно много неочаквани препратки, позовавания и разсъждения върху широко познати и привидно ясни въпроси. Питърсън е преподавател по психология в Харвард и в университета в Торното, един от най-ярките съвременни мислители. Особено популярен става след публичното си обявяване в защита на реалната, а не привидна „свобода на словото“ във време и на място, където - парадоксално, но факт - това звучи политически некоректно. Неговата позиция е принципна и не почива на никакви крайни политически убеждения, а е практическо изпълнение на основополагащия принцип да се казва истината. Чисто и просто. Натискът над словото или „принудителната реч“ е неприемлив за Джордан Питърсън. („Говори това, което мислиш“, „Да бъдеш откровен, действа наистина ободряващо“, както пише в Предговора Норман Дойджи, д-р по медицина, психиатър).

Блестяща историческа сага. „Летопис на смутното време“ е уникален исторически роман, в който по интригуващ и увлекателен начин е разказана историята на събуждането на българите. Изключителен психологизъм и познание за това какво се случва под повърхността, в общността, която бавно и неусетно за османската власт узрява и осъзнава себе си. Твърде трудна и безнадеждна е робската участ на раята в Румелия, векове тъпкана и тормозена, без първенци, без права, без закрилник, 17 в. когато настава размирието и Румелия е опожарявана, разграбвана и насилвана от кърджалийски разбойници, срещу които е безсилна разкапаната армия на Селим III, българите осъзнават, че спасението им е в техни ръце. Румелия не е вече същата.

Ема Бовари е един от най-плътните, класически и смели, и противоречиви героини. Революционен за 19 век образ, Ема остава и до днес символ на непримиримата, безразсъдна, чак бунтовна жена. Флобер с право е определян за един от големите реалисти на 19 век. Стилът му е революционен за властващият до тогава романтизъм, а съдбата на Ема скандализира. Макар сюжетно, критиката да определя романа като обикновен - историята на един обикновен човек, провинциален лекар, чиято втора жена - чувствителна и непокорна, направила дългове и сложила край на живота си, „Мадам Бовари“ е наистина революционен за времето си. А е един от романите, получили право да съществуват след съдебен процес.

Управлението на император Клавдий доказва собственото му виждане, че монархията е развала. Че поемането на властта от способен и справедлив в началото владетел е само прелюдия към покварата, която неминуемо настъпва от безконтролната власт. Че държавните институции и длъжности са важни и незаменими за доброто държавно управление и са единствената гаранция срещу деморализация, произвол и жестокост. Историята, разказана от историка Клавдий за събитията в неговия живот (включително собственото му управление) са безспорно доказателство за правилността на възгледите му…

Ъруин Шоу описва историята или по-скоро възхода и падението на едно щастливо американско семейство. Бащата Алън е професор по история в държавно училище в Ню Йорк, грижовен баща и глава на семейство, горд от своите три добри и разумни пораснали деца. Безметежният живот на Алън Странд, тривиалните, но безкрайно щастливи мигове със семейството му дават топлина и усещане за щастие, за осъзнато разбиране какъв късметлия е бил и колко радостен и действително безметежен е всъщност живота му. Самият Странд потъва в тези мисли в една петъчна вечер, която, оказва се, ще промени живота му, както и на цялото сплотено семейство. Ъруин Шоу разказва майсторски увлекателно, не съди, не влияе на читателя, улавя и предава достоверно и точно развитието в сложните отношения в едно уж обикновено американско семейство. Информативно и интересно е обрисувана и адвокатската професия, така както я вижда Шоу и представя на читателя чрез образа на властния Ръсел Хейзън. Поуките читателят извлича сам. Размислите за любовта и истински важните неща се налагат от само себе си, но и като противостоящи на силата на парите и властта, която идва с тях. И разказът за съдбата на семейство Странд обяснява началното „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“…

Историята на Флавий Велизарий, един от най-способните пълководци на Византия или Източната Римска империя по времето на император Юстиниан Велики и неговата съпруга Теодора.

Издателство Изток-Запад, 2020 година. Последната книга от поредицата „Зад завесата…“ на Калин Тодоров. Предстои ли ни „нулиране на света“ и „прекрасен нов свят“, в който ще сме неспособни да мислим и решаваме самостоятелно. Докато много от изложеното често е определяно като „теория на конспирацията“, с ясната цел да бъде омаловажено и дискредитирано, доста от данните са факт, който мейнстрийм медиите подминават - както разкритията в Уикилийкс, така и информацията около разследването на Джефри Епстийн. Но, публичността около тези данни е почти нулева, а анализи и интерпретации на известното усърдно биват квалифицирани като конспиративни теории. „Клеймо“, което подигравателно бива лепнато на всичко, различно от „официалното“, както и авторът отбелязва. Особено интересна е частта за „Пандемията и „Голямото зануляване“. Или все по-очевидният избор между сигурност и свобода, което илюзорно пандемията наложи. Казвам илюзорно, защото такъв избор надали е възможен. Калин Тодоров говори за това, че „хората в паника стават безкритични към всичко, стават тихи и послушни, защото ги е страх“, което пък е първата крачка към измамна сигурност, налагана от една мека диктатура, за да „ти върне нормалния живот“.

Подзаглавието на тази не толкова известна повест на Достоевски е „Сантиментален роман“. Това са белите нощи на един Мечтател и неговата сродна душа – Настенка. Упоени в разговори, мечти и изповеди, Мечтателя и Настенка се откриват душевно един на друг и се заобичват. Разказвайки всеки за своя живот героите се разкриват напълно, т.е. разкриват душите си. Оголват ги изцяло, както душите, така и копнежите, мечтите, цялата си същност. Любовта им е незибежна, но невъзможна именно заради чистите им души. Настенка е сгодена и вярна годеница, но любовта им с Мечтателя е по някакъв начин изживяна и ненакърнена, защото е различна. Тя е минутата, която трае цял живот. “И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата…“

„Испанска балада“ e издаден в далечната 1980 г. на български (в оригинал „Еврейката от Толедо“ (1955). През 2000 и отново през 2017 г. е издавана от „Жар“ под заглавието “Еврейката от Толедо“. Романът е посветен на реконкистата - процесът на отвоюване на Иберийския полуостров от завоевателите мюсюлмани, процес продължил 774 години. Разбира се, освен исторически достоверен, романът е и емоционално вълнуващ, разказва за любовта между крал Алфонсо и еврейката Рахел, дъщеря на неговия еscrivano, т.е. пазител на кралския печат, финансист и съветник от рода Ибн Езра, а така също е написан на брилянтен език и с чудесен превод от немски на Владимир Мусаков. Езикът на Фойхтвангер е елегантен. Пише красиво, без да е разточително, подробно, с предълги описания, но и без да пропуска преживяванията, емоцията. Но освен емоциите, точно предадени са историческите събития и разните механизми, случайности и отношения, които ги движат. Особено ценни са мислите и фактическите усилия на ескривано Иеуда Ибн Езра за мир. „Една унция мир струва повече от цял тон победи“ – мъдростта, която по времето на кръстоносните походи е била приемана за еретическа, както от мюсюлманите, така и от християнските владетели-кръстоносци.

„Историята на изгубеното дете“ е четвъртата книга от поредицата, издадена в България от Колибри и краят на Неаполитанската сага. Това, което е започнало в детството, сега достига своя финал. Двете героини достигат до края на пътя. И някак си, читателят започва да бъде несигурен коя от двете е всъщност гениалната приятелка – Лила или Елена. В началото на тетралогията изглеждаше несъмнено, че е Лила, сега не.

Книжката за деца „За теб аз пея. Писмо до дъщерите ми“ е с текстове на

Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.

„Чамкория“ е чуден роман. Невероятно талантливо написана книга е. Също както и „Възвишение“, разбира се. Героят Славе е наистина много плътен образ, широк социалист от 20-те. Има страхотни попадения – когато разказва за „тъй нареченото си семейство“, за „тъй наречената си жена“, за политиката, за войната, за хората, за българите и мн. др. Да, така беше и с „Възвишение“. Езикът тук е също различен, доста твърдо „е“-кащ, уникално, чудно просто... Животът и размислите на героя са увлекателно написани, автентично звучащи (нещо, което не може да се каже за много съвременни български романи, които са пълни с изкуствено звучащи диалози и тегави „размисли“). Тук са леещи се по невероятен начин, приятни за четене, но и силни по смисъл. Увличащи те и в епохата, и в живота на героя. Светът е точно такъв, какъвто е през очите на Славе - шЕфьора на омнибус, купен на лизинг. Комично и трагично едновременно. И всичко това в една достоверно уловена страшна епоха. 20-те години на XX век, когато в България се сблъскват различни военно-политически и идеологически формирования. Както разказва Славе, всеки е запасал по един пищов и е готов да те гръмне….

Публикуван за първи път през 1816 г., романът на Джейн Остин „Ема“ е увлекателен и на моменти доста забавен. Вълненията и нравите във висшето общество в Англия през XIX век, начинът на живот и порядките сред аристокрацията през Викторианската епоха са изключително добре пресъздадени. Общуването, разговорите между дамите и джентълмените са често трогателни, автентични и особено интересни за съвременния читател, твърде отдалечен както в изказа, така и в обноските и динамиката на отношенията, от нравите на тази епоха.

След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки. „Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.

Издадена от СофтПрес, 2020, „Глина“ се превърна в една от най-популярните книги в България. Книгата е интересна, ценна е с особената чувствителност, с която авторката разкрива един отминал свят. И близък нам свят, защото е светът на нашите корени. Ценни са историческите данни в романа, ценни са магическите нишки, които са неособено познати за съвременния читател, но близки, топли. Каквато е глината, превърнала се в божия искра, благословия и поминък за инак не особено плодородния, но красив Трънски край. Авторката разказва история, която е интригуваща, която е замесена от легенди, авторово въображение и историческа истина. Романът е богат и със стари думи, някои от които все още се употребяват в Трънско, Брезнишко и въобще западния край. Някои на мен лично са познати и съм чувала от баба си като например одая, све, сокак, чиня и други. И вграждането им в романа е особено важно, защото ги обрича на незабрава. Историята е заплетена с любов, клетви, смелост и в крайна сметка – съдба. Никой не може да избяга от съдбата си и привидните случайности в живота и съдбата на всеки от героите, на селото Бусинци, на всички странни и неочаквани събития, са всъщност подредени и отнапред нагласени, наречни бобени зърна, з ада се изпълни всичко, както е трябвало да стане. С всичката страст, трудност и тъга.

Романът QUO VADIS на Хенрик Сенкевич е издаден на български през 1998, а първото му издание на полски е през 1895 г. Сенкевич е историк по образование, но очевидно е познавач на човешката душа, защото най-ценното в романа са не исторически достоверните събития, описания и въобще разказ, а оголването на душата, страстите, паденията и извисяванията. Историческият фон е подходящият обаче, за да покаже точно тези кътчета на душата, каквито са голямата страст, падение, жестокост, отчаяние, но и смелост и сила. Епохата на Нерон съвпада с появата на християнството и жестоките до невъзможност гонения срещу християните, а самият Нерон личност, която и като исторически факт, и като образ, наложил се в колективното знание на европейците, е подходящ за такъв литературно-исторически и психологически епос. Историческите събития са предадени през личните виждания и преживявания на героите на Сенкевич, от най-голямата поквара, през студенината, безразличието, страха и неговото превъзмогване чрез вярата и морала. Злото и покварата, в романа са част от покварата на римските патриции, нотабили и самият император. Надеждата и моралът са представени като характеристики на първите християни, обект на гонения, ненавист и жестокост.

Първата световна война, Голямата война, кървави сражения при Вердюн, Сома, Фландрия … Войниците, изтеглени навътре, за да се възстановяват от досегашните загуби от двете страни на фронта – германци и французи, завързват човешко, смело и странно военновременно приятелство. Започнало с размахана бяла риза и пакет цигари, надпис „Attention!“ и други жестове на човешко отношение, жажда за мир, приятелство и нормалност. Неща, които оръжията ни карат да забравим и забравяме…

С „Щиглецът“ Дона Тарт печели награда “Пулицър” за 2014 г. за художествена проза. Критиката го определя като красиво написан „роман за съзряването“. През 2019 е филмиран. Разбира се, той не е просто роман за „съзряването“. Пластовете и темите в него са много повече от това. А сюжетът и бързината са перфектни – увличащи, интелигентно написани, и с премерена доза история на изкуството, философия и литература.

„Амир и Хасан султани на Кабул“. Две момчета, приятели, братя, израснали заедно, свързани по всякакъв начин. Увлекателно написан, разтърсващ с оголеността на събитията и героите, суров както суров е животът и при все това пленителен. Препоръчвам.

Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“

Изключително добре написана история, в която основни действащи лица са шестима колежани в колежа „Хампдън“, Ню Инглънд в САЩ. Избрани от ерудирания, но особен преподавател по класически езици Джулиан Мороу. Той не само ги учи на класически езици и антична философия, поезия и история, той създава за тях и около тях един особен, мистичен и красив свят, в който те потъват, отдалечавайки се от състудентите, типичния колежански живот и интереси.

Изключително ценен сборник с аналитична и практическа информация по всички въпроси, касаещи свободата на изразяване, преди всичко международните актове и налаганите с тях стандарти за защита свободата на изразяване. Изрично се отбелязва, че свободата на изразяване или свободата на словото, е преди всичко свобода за словото, което не харесваме. Нещо, което е важно да с е подчертае, доколкото освен философията (в лицето на Еразъм, Милтън, Волтер, Мил и др.), така също и съдебната практика (на ЕСПЧ) го потвърждава: „Свободата на изразяване съставлява една от съществените основи на демократичното общество, едно от базовите условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. При условията на ал. 2, чл. 10 (ЕСПЧ – бел. моя), тя е приложима не само към „информация“ и „идеи“, които са приети благосклонно или с безразличие, но също и към тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на онзи плурализъм, толерантност и широки разбирания, без които няма „демократично общество“.

‹Серотонин› не никак е лесна книга, но, като всеки Уелбеков роман, е изключително силна. Провокативна, недопускаща да бъде пренебрегната. Може привидно да звучи тривиално /то кой от самотните Уелбекови герои – мъже не е подвластен на депресията/, но тук самотата и депресията са тотални, непреодолими плаващи пясъци, от които е невъзможно да се измъкнеш, а само можеш да констатираш потъването…( „…Бях познал щастието, знаех какво означава, мога да говоря компетентно за него, познавам и края му, онова, което се случва обикновено след това. Едно-едничко същество ти липсва и всичко е безлюдно, както казваше онзи…").

Ъруин Шоу е брилянтен разказвач и както е доказал в другите си романи и брилянтен летописец на променящият се до неузнаваемост свят преди, по време и след войната. През личността и израстването на героите е предадена и промяната в света. От мизерията на следвоенните години (след Първата световна война), омразите, лицемерието, през ентусиазма след края на Втората световна война и натрупването на капитали, антивоенните движения, бунта, до отрезвяването. „Богат, беден“ е роман за човека, за неговите болки, амбиции, грешки. За смисъла и лекотата, за загубения смисъл и изплъзналото се щастие, за уроците на съдбата. В него има също толкова психологизъм, колкото и исторически достоверен контекст, който помага на читателя, потъвайки в романа, да разбира по-добре изборите и драмата на героите. Аксел Джордах е бащата и основателя на рода в Америка. Осакатен физически и душевно, ветеран от Първата световна война, осъзнал от първо лице жестокостта, безсмилието и лудостта на една война, търси началото на нов живот в Америка, макар да извършва убийство, за да се добере до Новия свят. Остава суров и отчужден, остава емигрант, остава отломка от въртопа на Първата световна война. Женен за възпитаната в католическо сиропиталище от монахини Мери Пийз, двамата имат мечти за живота, но животът им отвръща с бруталност. Мечтите бързо се стопяват, в ужасяващата действителност на следвоенните години, а животът им се превръща в низ от омраза, лицемерие и отчуждение. Затова трите им деца – Рудолф, Гретхен и Том намират всеки различен път за спасение, за измъкване и бягство от отчуждението, от мизерията. Рудолф, макар и единствено той от тримата, все пак, получава обич и насърчение, изгражда себе си като добрия син, отговорен, лоялен и стабилен. Това е ролята, в която остава през целия си живот, макар години по-късно да нарича сам себе си „позьор“. Гретхен е красива, но прекалено чувствителна или по-скоро чувствена, но и горда, а и смела. След като се разочарова и отвращава от живота в Порт Филп, от бедността и унижението, от ролята й на любовница на местния феодал и собственик на почти всички бизнеси, които дават работни места Бойлан, тя заминава за Ню Йорк, а животът й преминава вихрено, фатално, отчаяно. Томи Джордах е момче със силен дух, но с „кръвта на Джордах“, свикнал да се бие до край, за да оцелее и наложи себе си, а всъщност да предупреди света „не ме закачайте“. Неслучайно Руди изгражда за себе си плавна и елегантна походка, напълно преднамерено, е, Том има походката на див звяр, на боксьор, който е готов винаги да участва, дълбоко психологически, да се отчужди от света чрез страха, който предизвиква.

Изследването на Ярослава Генова „Предприятието ползвател на работници за временна работа“, публикувано от Сиела през 2019 е пълно, задълбочено и ценно, защото изяснява не само понятията, а прави сериозен анализ на множеството права и задължения на участниците в това сложно правоотношение, на проблемите, които възникват в практиката, като често тезите са подплатени с актуална съдебна практика, богата цитирана литература и съпоставки между различни изследвания в правната теория.

Началото на XX век, Бразилия, Илиеус – малко градче, богатеещо от какаовите плантации. Тема на времето е натискът, който прогресът и разрастването на града и света, оказват върху старите порядки, старата власт и досегашния начин на живот. След първоначалното натрупване на капитали – заграбването на земя от т.нар. „полковници“, отвоюването й от джунглата, за да се засаждат златоносните какаови плантации…Богатите полковници управляват градчето, властта им е безспорна и безалтернативна, докато не се появява носител на новото, на прогреса, който дава крила и надежди на мижавата до тогава опозиция. Амаду, чрез съдбите на героите, преплетени, разказва изключително живо актуалната тогава (но и винаги, защото е вечна) борба между старото и новото, между това, което е било и това, което ще бъде. Краят на старото е мъчителен, отчаяна е битката за власт между „полковниците“ и носещите прогреса „чужденци“. Властта не се пуска лесно, тя е опияняваща, тя е смисъл дори когато всесилният до скоро полковник е стар и грохнал физически. Съперничеството между управляващата партия на Бастус и опозицията, водена от Капитана и пришълеца Мундиньо Фалкау е на път да стане кърваво, но случайността е избрала друго.

Очаквана с нетърпение, излезе през 2020, издадена от Колибри. Отново изключително увлекателна, задъхваща история. Отново Неапол, отново себеизследване, болезнена дисекция на чувствата, характера и същността на личността, живота и всичко… Героинята Джована или Джанѝ е на 13 когато се осъзнава извън розовия, безметежен свят на детството. Изтръгната е от там, чувайки случайно изпусната реплика на бащата, обичания, обожавания от детето Джована Андреа. Тогава започва сложно пътуване и към себе си и към родителите, и към роднините от бедните квартали на Неапол, най-вече странната, мразена Виктория (сестра на Андреа). През него идва разбирането за измамния живот на възрастните, за фалша, лъжите, изневерите, недоизказаните думи. Порастването ѝ е мъчително, болезнено, смазващо. Доскоро идеалното семейство на Нела и Андреа се разпада, опустошено от лъжите и изневерите, скрити дълбоко под привидно идеалния живот на интелектуалци и преподаватели. Дъщеря им Джанѝ трудно намира верния път към себе си, объркана от фалша, в който, оказва се е живяла и в известна степен продължава да живее и на свой ред сама да лъже, наранява и страда.