Най-нови
„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма
“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.
Препоръчано
„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
„Непознатата дъщеря“ излиза на български 2021 г. от изд. Колибри в превод на Тонина Манфреди. Романът е вълнуващ и изцяло в стила и тематиката на Елена Феранте, авторката, която пише под псевдоним тетралогията „Гениалната приятелка“, на романите „Дни на самота“, „Измамният живот на възрастните“ и др. Романът е различен и едновременно близък до темите от Неаполската поредица. Миналото на неаполитанка или копнежът за бягство от това травматично, неизискано и първично минало е основен подсъзнателен мотив за действията на главната героиня. Леда е майка на две дъщери – Бианка и Марта, като връзката с тях, е която е подложена на анализ и е мотив в действията й. Вече пораснали и на свой ред изоставили я, тя си спомня с болезнена реалистичност всички травми на майчинството, на плановете и провалите й – като майка, жена и учен и като самата тя дъщеря на неаполитанската си провинциална майка. „Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях…“ Спомняйки си своите собствени травми на дъщеря: „Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: “Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!“ Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите й като износен нерв, който едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: „Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!“ Всеки ден се събуждах разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от вкъщи непрекъснато“ Травмите на собственото й майчинство, в момент, в който изоставя професионалните амбиции на учен, който се опитва да остане на работа в университета заради семейството и майчинството: „Бях толкова опустошена през онези години. Вече не успявах да уча, играех без радост, чувствах тялото си безжизнено, без желания..“ А по-късно, когато дъщерите й порастват: „Постепенно се оттеглих. Научих се да присъствам само ако ме искат и да се обаждам само ако ме попитат. Това изискваха от мен и аз им го дадох. Какво исках аз от тях – това никога не разбрах, дори сега не знам.“ Първоначално се чувства щастлива и уверена, заминава на почивка вярвайки, колко е подмладена, еманципирана и самодостатъчна. Там, една среща с непознатата дъщеря Елена, болезненото наблюдение на нейната връзка с майка й, с куклата, на която тя е майка, започват капка по капка да достигат до дълбините на съзнанието й, на спомените и непреодолените травми. Книгата е сурова, болезнена дисекция на майчинството, на майчинството с търпението, страха, разочарованията, срама, егоизма и самотата. Тя ще допадне и ще открие нещо необходимо на всяка жена – с майчинство или с липсващото майчинство. Тя ще разкаже неща, които интуитивно чувстваме близки, но никога не сме изказвали гласно.
„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“
Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.
„Малкият приятел“ е роман, издържан напълно във вече познатия елегантния стил на писане на американската съвременна писателка Дона Тарт. Както безспорно „Щиглецът“, с който Тарт печели награда „Пулицър“ и „Тайната история“, романът „Малкият приятел“ също безсъмнено може да бъде много високо оценен. Професионално, интелигентно и увлекателно написана южняшка история в открояващ се и забележителен стил. Романът е високоиздържан художествено, сюжетно, с увлекателен разказ, през цялото време читателят сякаш е в очакване в застиналото мъчително време в малкия южняшки забравен от Бога град да се случи отново нещо тайнствено, необяснимо и зловещо.