Най-нови

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“
Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“
Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“

“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.

Препоръчано

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“
Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

Елена Феранте, „Непознатата дъщеря“
Романи

Елена Феранте, „Непознатата дъщеря“

„Непознатата дъщеря“ излиза на български 2021 г. от изд. Колибри в превод на Тонина Манфреди. Романът е вълнуващ и изцяло в стила и тематиката на Елена Феранте, авторката, която пише под псевдоним тетралогията „Гениалната приятелка“, на романите „Дни на самота“, „Измамният живот на възрастните“ и др. Романът е различен и едновременно близък до темите от Неаполската поредица. Миналото на неаполитанка или копнежът за бягство от това травматично, неизискано и първично минало е основен подсъзнателен мотив за действията на главната героиня. Леда е майка на две дъщери – Бианка и Марта, като връзката с тях, е която е подложена на анализ и е мотив в действията й. Вече пораснали и на свой ред изоставили я, тя си спомня с болезнена реалистичност всички травми на майчинството, на плановете и провалите й – като майка, жена и учен и като самата тя дъщеря на неаполитанската си провинциална майка. „Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях…“ Спомняйки си своите собствени травми на дъщеря: „Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: “Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!“ Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите й като износен нерв, който едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: „Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!“ Всеки ден се събуждах разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от вкъщи непрекъснато“ Травмите на собственото й майчинство, в момент, в който изоставя професионалните амбиции на учен, който се опитва да остане на работа в университета заради семейството и майчинството: „Бях толкова опустошена през онези години. Вече не успявах да уча, играех без радост, чувствах тялото си безжизнено, без желания..“ А по-късно, когато дъщерите й порастват: „Постепенно се оттеглих. Научих се да присъствам само ако ме искат и да се обаждам само ако ме попитат. Това изискваха от мен и аз им го дадох. Какво исках аз от тях – това никога не разбрах, дори сега не знам.“ Първоначално се чувства щастлива и уверена, заминава на почивка вярвайки, колко е подмладена, еманципирана и самодостатъчна. Там, една среща с непознатата дъщеря Елена, болезненото наблюдение на нейната връзка с майка й, с куклата, на която тя е майка, започват капка по капка да достигат до дълбините на съзнанието й, на спомените и непреодолените травми. Книгата е сурова, болезнена дисекция на майчинството, на майчинството с търпението, страха, разочарованията, срама, егоизма и самотата. Тя ще допадне и ще открие нещо необходимо на всяка жена – с майчинство или с липсващото майчинство. Тя ще разкаже неща, които интуитивно чувстваме близки, но никога не сме изказвали гласно.

Мишел Уелбек, „Унищожение“
Романи

Мишел Уелбек, „Унищожение“

„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“

Кърт Вонегът, „Харисън Бержерон“, разказ
Разкази

Кърт Вонегът, „Харисън Бержерон“, разказ

Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.

Дона Тарт, „Малкият приятел“
Романи

Дона Тарт, „Малкият приятел“

„Малкият приятел“ е роман, издържан напълно във вече познатия елегантния стил на писане на американската съвременна писателка Дона Тарт. Както безспорно „Щиглецът“, с който Тарт печели награда „Пулицър“ и „Тайната история“, романът „Малкият приятел“ също безсъмнено може да бъде много високо оценен. Професионално, интелигентно и увлекателно написана южняшка история в открояващ се и забележителен стил. Романът е високоиздържан художествено, сюжетно, с увлекателен разказ, през цялото време читателят сякаш е в очакване в застиналото мъчително време в малкия южняшки забравен от Бога град да се случи отново нещо тайнствено, необяснимо и зловещо.