Романът „Укротяването на кралицата“ е роман от серията за Тюдорите, разказва историята на Катрин Пар, последната, шеста съпруга на крал Хенри VIII. Романът е увлекателен, като акцентите са поставени от Филипа Грегъри върху нейната начетеност, смелост и напредничавост, доколкото тя е една от първите жени в Англия, която дръзва да пише, публикува и поставя името си на корицата на преводи от латински, а и на собствен житиен текст. Описана като красива, мъдра и единствена от шестте жени на крал Хенри VIII, която съумява да оцелее в един разюздан, покварен под царуването на Хенри VIII двор. Заглавието е избрано от Филипа Грегъри като подчертаващо нишката на нейното унижение и самоотрицание, което я принуждава да се отрича многократно от собствените си мисли и позиции по религиозни въпроси, от позициите си относно Реформацията и важните теологически спорове на Средновековието. Но това укротяване я спасява неколкократно в периодите на ожесточаване на Хенри VIII, страдащ от множество болести и безкрайна суетност и горделивост. Романът е съществена част от серията за Тюдорите, разказваща детайлно и исторически правдиво една от най-интересните истории на Средновековна Европа.

Романът „Вярната принцеса“ е от серията за Тюдорите и разказва историята на Катерина Арагонска, дъщеря на Изабела и Фердинанд Испански, които отблъскват маврите от Европа и Испания. В началото на историята за Англия на Хенри VIII, е описан света на conviventia – в който евреи, маври и християни са живеели мирно като „хора на книгата“. Катерина Арагонска е през целия си живот на Испанска инфанта годеница на Уелския принц, син на крал Хенри VII, омъжва се за него, но няколко месеца след брака им умира. Тук историята се преплита с легенда, която Филипа Грегъри разказва, както винаги безкрайно увлекателно, като приказка, и както винаги, исторически достоверно. В бележките в края на романа, в които посочва историческите извори, които е ползвала за романа, авторката споделя, че по онова време, времето на Хенри VII, наследникът му Артур и вторият му син и впоследствие крал Хенри VIII, са смятали, че бракът на Катерина с Артур не е бил консумиран, е лъжа. Тази лъжа позволява тя да се омъжи за брат му крал Хенри VIII, но и причина години по-късно, той да обяви брака им за невалиден. Тази лъжа, сама по себе си с огромно значение за средновековния свят, е отправна точка на романа, веднъж изречена от Катерина, тя я поддържа цял живот.

Романът „Дамски гамбит“ (The Queen’s Gambit) на Уолтър Тевис от 1983 г. е издаден на български през 2021 г., след като се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и небивал интерес като минисериал на Нетфликс. Тевис разказва невероятна история. История за шах, но не само. Всъщност разказва много за американската действителност и живота на момичетата, жените в средата на миналия век в Америка. Бет Хармън остава сирак и израства в неуютната, репресираща институция за момичета сираци, християнско сиропиталище „Метуен“, където се сблъсква единствено със студенина, суровост и отчуждение. На момичетата в „Метуен“ се раздават ежедневно успокоителни хапчета. Това е една от причините Бет по-късно в живота си да развие зависимост, която да я притиска цял живот. Романът завършва в СССР, където Бет достига мечтаното постижение в шаха, побеждава световния шампион от СССР Боргов, изправяйки се сама, без никаква подкрепа, дори финансова (тя отказва финансиране от християнска организация, поставяща условие да направи политическо изявление срещу СССР) срещу най-могъщата, институционализирана школа, каквато е тази на СССР.

„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“

Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.

„Малкият приятел“ е роман, издържан напълно във вече познатия елегантния стил на писане на американската съвременна писателка Дона Тарт. Както безспорно „Щиглецът“, с който Тарт печели награда „Пулицър“ и „Тайната история“, романът „Малкият приятел“ също безсъмнено може да бъде много високо оценен. Професионално, интелигентно и увлекателно написана южняшка история в открояващ се и забележителен стил. Романът е високоиздържан художествено, сюжетно, с увлекателен разказ, през цялото време читателят сякаш е в очакване в застиналото мъчително време в малкия южняшки забравен от Бога град да се случи отново нещо тайнствено, необяснимо и зловещо.

За читател, който обича съвременни разкази от български писатели, след сборника с разкази на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско копеле“, който ми е любим, много рядко попадах на емоционални и искрени, силни и така достоверни разкази за циничната, грозна и тъжна реалност, но и все пак, някак си, оптимистични. Затова съм щастлива, че попаднах на разказите на Луиза Кадиян. Сборникът с разкази на Луиза Кадиян, издаден 2021 г. от изд. Фама, носи заглавието на разказа „Безупречен свидетел“. Разказите са кратки, увлекателни, написани с много точен рисунък и стил, така че да грабват читателското внимание, без да дотягат с поучителност, протяжност и излишно описателство. „Безупречен свидетел“ е точно такъв - драматичен, с доза ирония и тъга, смесени така, че разказът да развълнува, без да стане мелодраматичен. Разказът е и с неочакван край. Неочакван, но силен. Героинята, която разказва и стилът й, напомнят на Рьоне Мишел от „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери. Действително, разказът е впечатляващ и го препоръчвам, както и сборника с разкази „Безупречен свидетел“.

Размисли и фрагменти в есеистична форма. Приятни за четене фрагменти, непреходни заключения и напътствия към човека. Досег до римската мъдрост 18 века по-късно от времето, в което е живял авторът Марк Аврелий.