„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
Posts From Даниела Симеонова-Коруджиева
„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл…“
“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.
„Турски гамбит“ е роман, който разказва за Руско-турската Освободителна война (1877-1878) и по-скоро за обсадата на Плевен. Действието се развива почти изцяло в Руския генерален щаб в Османската империя. Книгата е интересна, защото освен историческа информация за събитията, дава интересен и неочакван поглед към руското разбиране за тази война, гледната точка на воюващата Русия, нейните мотиви, цели. А така също и духът на епохата, предаден чрез образа на главната героиня Варвара Суворова. Сюжетът е заплетен около вероятна диверсия или предателство, забавила напредъка на Руската армия край Плевен и значението на Осман паша и сложното разкриване на това кой е високопоставения шпионин, разкриващ на турците военните планове на Русия във войната и при обсадата на Плевен.
Кратка история, смущаващо невъзможна, но и справедлива в абсурда. Напусналият на стари години семейството си с лаконичното, но красноречиво „Усойници“, в което властната му съпруга и дъщеря не могат да му простят непростимия порив да живее последните си години свободен от еснафските, фалшиви условности на така наречения порядъчен свят в Байа. Семейството му, водено от желание да заличи спомена за последните му години финансира погребение и ковчег, преобразява починалия скитник в „обрзов мъртвец“. Но на нощното бдение остават само последните му приятели, „старите моряци“, другари от улиците на Байа, леки жени, комарджии и пияници. Това, което се случва е една луда нощ из крайморските кръчми със самия мъртъв, все така усмихващ се Кинкас и една втора, отиваща му свободна смърт в океана…
Действието се развива в Баия, а главната героиня е, разбира се, дона Флор. Жоржи Амаду разказва живота ѝ, като така разкрива пред читателя непознатия бразилски modus vivendi, порядките, разбиранията, култовете и религиите, които са на всяка една крачка и малка стъпка в живота както на най-заможния и уважавания, така и на най-изпадналия бедняк. Дона Флор се омъжва млада и без съгласието на майка си, вдовица, но злонравна и с еснафски разбирания, амбицирана да се издигне чрез успешен брак на дъщеря си за заможен плантатор или доктор. Флор се омъжва за чаровния, красив и забавен комарджия Вадиньо, който също се влюбва в нея и ѝ дава любовта си, но е неспособен да се откаже от комарджийството и разгулния живот, изпълнен с рискове, жени, пиянство… Изненадващата смърт на Вадиньо на Карнавала след седем години брачен живот прави младата и красива Флор вдовица, без да има навършени 30 години. Флор е учителка и основателка на училището по готварство и добър вкус, като така успява да се издържа сама, а дори и комарджията Вадиньо, по време на брака им, но след смъртта му чезне самотна и тъжна. Затова се омъжва повторно за заможния и уважаван д-р Теодоро, собственик на аптека и много почтен и подреден човек, чийто живот е подчинен на строги и стриктни правила. Флор е щастлива от подредбата и уравновесеността, уважението и благородството, с които се изпълва живота й след брака с Теодоро, но остава липсата, неутешимата липса и глад за онази любов, тръпка и копнеж, които само починалия Вадиньо бе способен да ѝ даде.
„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.
“Absolvo te” е издаден 2020 г. от изд. Musagena. Романът разказва няколко трагични човешки истории, свързани с едни от най-големите, най-острите, жестоки и античовешки конфликти и войни. Чрез съдбата на героите е обрисувана човешката страна и непосилната тежест на всяко от тези нечовешки събития – Холокоста и войната в Палестина. Чудовищните лица на Холокоста и войната в Палестина са изобразени ясно, сурово, безмилостно. Макс Шевченко оцелява в Холокоста с цената на извънмерни страдания, болки, унижения, за да достигне до Израел и да загуби най-близките си в арабо-израелския конфликт, все още не излекувал се от травмите на нацистките лагери. Набил Назер губи пред очите си всичко още на 5 години и израства във война, безкрайно страдание и самота. Загубите и болките не свършват, както не свършва и конфликта. Романът разкрива колко лесно и колко често жертвите стават насилници, водени от непоносимата болка и желанието за справедливост и отмъщение. А всяка загуба и всяка болка остават отворени рани, без опрощение. Темата за опрощението е нишката, която свързва всички тези съдби и събития и слага финал на романа, не щастлив, но и не носещ смърт. Носещ покой чрез простото „absolovo te“.
След „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, третият роман от Халед Хосейни, издаден на български от „Осидиан“ през 2013 „А планините ехтяха“ разказва множество истории и съдби. Авторът е изградил романа на сложна плетеница от истории, срещи, раздели загуби и намирания. Афганистански истории, които са тъжни и които успяват да трогнат и развълнуват. Всичко започва с „продажбата“ на малката Пари (означава „Фея“) от баща й в богато семейство в Кабул. Изключително детайлно, достоверно и силно е описана мизерията, бедността и безпътицата за семейството на Сабур, след смъртта на жена му при раждане. Двете му деца Абдулах и Пари имат невероятно силна връзка и близост, доверие и любов, толкова силни, че тази раздяла оставя неизлечима рана и екзистенциална липса в живота на двамата завинаги. Около така заплетената нишка, се появяват и са разказани съдбите на другите герои, развиват се и други сюжетни линии, съдби на герои, които в живота си някак си се докосват до Пари и Абдулах, а в тези множество драматични съдби и трагедии, „хиляди трагедии на квадратен километър“, се чете големият исторически разказ за съдбата на Афганистан – войните, болките и страданията.
„Лейди Гергана“ е написана с изключително чувство за хумор книга, която разказва за Гергана Кметска, дъщеря на кмета в село в Северозападна България. Най-ценното е, че авторката разказва преживяванията и размислите на героинята на неподражаемия северозападен диалект, използван умело като от познавач, с всички ударения, интонации и диалектни думи, които само някой близък на северозапада е в състояние да разбере и оцени. Но ако читателят има понятие и е наясно със специфичната мелодичност на този диалект, книгата ще достави огромно удоволствие и голяма доза смях. В анонс на книгата се представя това въведение, което е подходящо, защото хем въвежда и представя лейди Гергана, хем дава представа за езика на романа и чувството за хумор, с което се разказва житието и битието в Северозапада: „Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката. У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.“