Действието се развива в Баия, а главната героиня е, разбира се, дона Флор. Жоржи Амаду разказва живота ѝ, като така разкрива пред читателя непознатия бразилски modus vivendi, порядките, разбиранията, култовете и религиите, които са на всяка една крачка и малка стъпка в живота както на най-заможния и уважавания, така и на най-изпадналия бедняк. Дона Флор се омъжва млада и без съгласието на майка си, вдовица, но злонравна и с еснафски разбирания, амбицирана да се издигне чрез успешен брак на дъщеря си за заможен плантатор или доктор. Флор се омъжва за чаровния, красив и забавен комарджия Вадиньо, който също се влюбва в нея и ѝ дава любовта си, но е неспособен да се откаже от комарджийството и разгулния живот, изпълнен с рискове, жени, пиянство… Изненадващата смърт на Вадиньо на Карнавала след седем години брачен живот прави младата и красива Флор вдовица, без да има навършени 30 години. Флор е учителка и основателка на училището по готварство и добър вкус, като така успява да се издържа сама, а дори и комарджията Вадиньо, по време на брака им, но след смъртта му чезне самотна и тъжна. Затова се омъжва повторно за заможния и уважаван д-р Теодоро, собственик на аптека и много почтен и подреден човек, чийто живот е подчинен на строги и стриктни правила. Флор е щастлива от подредбата и уравновесеността, уважението и благородството, с които се изпълва живота й след брака с Теодоро, но остава липсата, неутешимата липса и глад за онази любов, тръпка и копнеж, които само починалия Вадиньо бе способен да ѝ даде.

„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.

След „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, третият роман от Халед Хосейни, издаден на български от „Осидиан“ през 2013 „А планините ехтяха“ разказва множество истории и съдби. Авторът е изградил романа на сложна плетеница от истории, срещи, раздели загуби и намирания. Афганистански истории, които са тъжни и които успяват да трогнат и развълнуват. Всичко започва с „продажбата“ на малката Пари (означава „Фея“) от баща й в богато семейство в Кабул. Изключително детайлно, достоверно и силно е описана мизерията, бедността и безпътицата за семейството на Сабур, след смъртта на жена му при раждане. Двете му деца Абдулах и Пари имат невероятно силна връзка и близост, доверие и любов, толкова силни, че тази раздяла оставя неизлечима рана и екзистенциална липса в живота на двамата завинаги. Около така заплетената нишка, се появяват и са разказани съдбите на другите герои, развиват се и други сюжетни линии, съдби на герои, които в живота си някак си се докосват до Пари и Абдулах, а в тези множество драматични съдби и трагедии, „хиляди трагедии на квадратен километър“, се чете големият исторически разказ за съдбата на Афганистан – войните, болките и страданията.

„Лейди Гергана“ е написана с изключително чувство за хумор книга, която разказва за Гергана Кметска, дъщеря на кмета в село в Северозападна България. Най-ценното е, че авторката разказва преживяванията и размислите на героинята на неподражаемия северозападен диалект, използван умело като от познавач, с всички ударения, интонации и диалектни думи, които само някой близък на северозапада е в състояние да разбере и оцени. Но ако читателят има понятие и е наясно със специфичната мелодичност на този диалект, книгата ще достави огромно удоволствие и голяма доза смях. В анонс на книгата се представя това въведение, което е подходящо, защото хем въвежда и представя лейди Гергана, хем дава представа за езика на романа и чувството за хумор, с което се разказва житието и битието в Северозапада: „Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката. У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.“