„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл…“

„Освен това словото е свободно тогава, когато има неудобство (опасност) от произнасянето му… Някои достигат виртуозност в преструването, че говорят свободно. Те или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.“

Провъзгласяването на невъзможността на войната е интелектуален дълг.

"...вътрешна награда е утоляването на омразата и жаждата за мъст, преди всичко на завистта и на потребността от псеводетичното чувство за безусловна правота, потребност да се заклеймят и разобличат противниците..."

"Пиесата е същността“, пише Шекспир в „Хамлет“. Същото е в съда….Всяка пиеса, независимо дали е сериозна драма, или лека комедия, е умотворение на своя създател. Тя е продукт на въображението и преди да я завърши, нейният създател може да я преработва колкото иска, за да се получи добър театър…Съдебният процес обаче е нещо друго. Сценарият е написан от историята и адвокатът има много малка възможност да го промени. Фактите са налице и те са реални. Свидетелите не играят по текст на автора, а по своите спомени. Пренаписване на сцени или строфи не се счита за етично (адвокатите, които го правят, често свършват в затвора) и играеш с това, с което разполагаш."

Барабанен огън, преграден огън, прикриващ огън, мини, газ, танкове, картечници, ръчни гранати — думи, думи, но в тях крещи целият ужас на света.

Бледите като ряпа лица, окаяно вкопчените пръсти, покъртителната храброст на тия бедни хлапета, които въпреки всичко вървят напред и атакуват — на тия добри, бедни хлапета, които са тъй наплашени, че не смеят да извикат високо, а с разкъсани гърди, кореми, ръце и крака тихичко хленчат за майките си и веднага млъкват, щом някой ги погледне! Техните мъртви, едва наболи с мъх, изострени лица имат страшната безизразност на умрели деца.

Размисли и фрагменти в есеистична форма. Приятни за четене фрагменти, непреходни заключения и напътствия към човека. Досег до римската мъдрост 18 века по-късно от времето, в което е живял авторът Марк Аврелий.

"Вбесяваше го фалшивият морал на онези, които се ужасяват от делфин, хванат в мрежи за риба тон, а в същото време подминаваха равнодушно бездомните просяци по улиците, правейки се, че не ги виждат. Светът е една голяма помия, бе най-честото му изречение."

„…Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и от него произлизат богати и