Последната книга от трилогията, след „Мочурища“ и „Тъмни приливи“ е „Утринните земи“. В нея цикълът се затваря – политически отново и отново се започва борба за свобода, за права и справедливост (линия, разкрита умело чрез съдбата на героя Нед Фериман, започнал своята битка за свобода в армията на Кромуел, потърсил пристан в едно илюзорно справедливо общество в Нова Англия, но разочарован върнал се за да участва в битките, водени от херцог Монмът и по-късно от Вилем Орански). В битието на рода на Алинор, след бурния свят на Лондон, търговията и новия свят на печалби, завръщането в мочурищата на Фулмайър е спасително.

„Тъмни приливи“ е вторият роман от трилогията, започнала с романа „Мочурища“. Той също е исторически роман, в който Филипа Грегъри продължава историята на Алинор Рийки, героинята на първия роман. Продължението е 21 години по-късно. Алинор вече е в Лондон, светът е променен, отново, а тя и децата ѝ са изградили и своя малък свят и уют. Авторката успява да предаде и разкрие промяната в порядките, в света на Англия и нейните най-бедни и онеправдани хора. Отново пътят е пресечен от лорд Ейвъри, но се появява ново лице – венецианката Ливия, която омагьосва пуританският английски дом на Алинор, преобръщайки живота на всички отново и по небивал начин.

„Мочурища“ е исторически роман, в който Филипа Грегъри се насочва към разказването на историята през призмата на живота на малкия, обикновен човек. Докато в другите ѝ исторически романи, основните фигури и действащи лица са крале и кралици, личности, които ръководят съдбините на нации и кралства, тук значими исторически събития са разкривани като част от живота, съдбата и преживяванията на обикновени хора, въвлечени във водовъртежа на преломни събития. „Мочурища“ е първата книга от трилогия. Следват „Тъмни приливи“ и „Утринни земи“.

Романът „Юлиан“ на Гор Видал разказва за живота на император Юлиан Апостат (Отстъпник), последният римски император, който изповядва елинистките култове и почита римско-елинските божества. Юлиан е един от наследниците на Константин Велики, израснал в страх за живота си през времето на император Констанций, отгледан и възпитан в духа на новата християнска религия, но отказващ да я възприеме. Затова е наречен Апостат – Отстъпник. Изключително ерудиран, образован и обучаван от най-големите философи и умове на времето, запознат с произведенията на античната философия, история и литература. Юлиан е морален и твърде различен от мнозина от предшествениците си, има амбиции да възроди славата и силата на Рим.

„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.

„Турски гамбит“ е роман, който разказва за Руско-турската Освободителна война (1877-1878) и по-скоро за обсадата на Плевен. Действието се развива почти изцяло в Руския генерален щаб в Османската империя. Книгата е интересна, защото освен историческа информация за събитията, дава интересен и неочакван поглед към руското разбиране за тази война, гледната точка на воюващата Русия, нейните мотиви, цели. А така също и духът на епохата, предаден чрез образа на главната героиня Варвара Суворова. Сюжетът е заплетен около вероятна диверсия или предателство, забавила напредъка на Руската армия край Плевен и значението на Осман паша и сложното разкриване на това кой е високопоставения шпионин, разкриващ на турците военните планове на Русия във войната и при обсадата на Плевен.

Романът „Укротяването на кралицата“ е роман от серията за Тюдорите, разказва историята на Катрин Пар, последната, шеста съпруга на крал Хенри VIII. Романът е увлекателен, като акцентите са поставени от Филипа Грегъри върху нейната начетеност, смелост и напредничавост, доколкото тя е една от първите жени в Англия, която дръзва да пише, публикува и поставя името си на корицата на преводи от латински, а и на собствен житиен текст. Описана като красива, мъдра и единствена от шестте жени на крал Хенри VIII, която съумява да оцелее в един разюздан, покварен под царуването на Хенри VIII двор. Заглавието е избрано от Филипа Грегъри като подчертаващо нишката на нейното унижение и самоотрицание, което я принуждава да се отрича многократно от собствените си мисли и позиции по религиозни въпроси, от позициите си относно Реформацията и важните теологически спорове на Средновековието. Но това укротяване я спасява неколкократно в периодите на ожесточаване на Хенри VIII, страдащ от множество болести и безкрайна суетност и горделивост. Романът е съществена част от серията за Тюдорите, разказваща детайлно и исторически правдиво една от най-интересните истории на Средновековна Европа.

Романът „Вярната принцеса“ е от серията за Тюдорите и разказва историята на Катерина Арагонска, дъщеря на Изабела и Фердинанд Испански, които отблъскват маврите от Европа и Испания. В началото на историята за Англия на Хенри VIII, е описан света на conviventia – в който евреи, маври и християни са живеели мирно като „хора на книгата“. Катерина Арагонска е през целия си живот на Испанска инфанта годеница на Уелския принц, син на крал Хенри VII, омъжва се за него, но няколко месеца след брака им умира. Тук историята се преплита с легенда, която Филипа Грегъри разказва, както винаги безкрайно увлекателно, като приказка, и както винаги, исторически достоверно. В бележките в края на романа, в които посочва историческите извори, които е ползвала за романа, авторката споделя, че по онова време, времето на Хенри VII, наследникът му Артур и вторият му син и впоследствие крал Хенри VIII, са смятали, че бракът на Катерина с Артур не е бил консумиран, е лъжа. Тази лъжа позволява тя да се омъжи за брат му крал Хенри VIII, но и причина години по-късно, той да обяви брака им за невалиден. Тази лъжа, сама по себе си с огромно значение за средновековния свят, е отправна точка на романа, веднъж изречена от Катерина, тя я поддържа цял живот.

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева е исторически роман, написан с интересен и неочакван подход – под формата на свидетелски показания на действащите лица около една от най-големите теми и въпроси на Средновековието – съдбата на Джем Султан, брат на Баязид, двамата синове на Завоевателя. Джем Султан е претендент за престола срещу брат си Баязид след неочакваната смърт на султан Мехмед Завоевателя. Романът е изключително увлекателен, ерудистки (напомня по някакъв начин и на „Името на розата“, заради постоянното участие на братята от Ордена в действията и плановете) и разкрива неочаквани за читателя исторически факти и изводи от дистанцията на времето. Брилянтен писателски замисъл и познания по темата. „В случая Джем за цяло десетилетие и половина самият край на петнайсетия век — съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“… Препорчъвам!