Романи

9.7
Робърт Галбрейт, Отприщен гроб
Романи

Робърт Галбрейт, Отприщен гроб

„Отприщен гроб“ от 2023 г. е седмият роман от поредицата трилъри на Джоан Роулин, издавани под псевдонима Робърт Галбрейт. Отново всяка глава започва със символно, въвеждащо стихче, в случая от „Идзин“ или китайската „Книга на промените“, а заглавието от стиха на Дилан Томас: Когато като гроб отприщен времето застигне те… Обектът на разследване е една секта, която се представя за универсално учение и „църква“ (Универсална хуманитарна църква (УХЦ)), в което биват привлечени хиляди с идеи и проповеди за доброто и решаването на проблемите на днешния свят – бедност, глад, тероризъм, войни, а фактически изграждат една промиваща съзнанието доктрина, със свой език, терминология и паралелна реалност, в която съзнанието, свободния избор и свободата на членовете на тази „църква“ (секта) биват отнемани стъпка по стъпка, смазвани, така че картината на реалността в „църквата“ силно напомня лагер, затвор. В който има собствена ужасяваща йерархия, собствени, ужасяващи правила, наказания, страх, убийства, злоупотреби с уязвими човешки същества, смазани до там, че никой от тях д няма свободна воля и да не е в състояние да регистрира, дори да отчете престъпния характер на случващото се, бивайки въвличан в съучастие. Тази зловеща реалност се случва бавно, всеки нов член бива професионално индоктриниран, загубвайки човешката си същност, чрез различни похвати – редуване на обаяние от перфектна реторика, съчувствие, желание да се харесат, да се впишат, страх, глад, умишлено изтощение, подчинение, наказания, сексуален тормоз, та дори и фокуси, създавани да убедят изтерзаното съзнание на всеки от членовете. Наред с тази паралелна реалност в лагера на „църквата“, наподобяващ концлагер, съществува бляскавата представа за универсалната църква в реалния свят, рекламирана с лъскави рекламни послания, срещу които никой не би възразил, по правилата на PR-a, подкрепата от звезди на шоубизнеса, литературата и въобще публичния светски живот, хора или слабоволеви, или целещи да използват църквата за нещо, което законите в реалния свят забраняват и наказват – педофилия, тъй като в лагерите на църквата сексуалният тормоз е норма, представяна като „избор“ на „духовно единение“, а всъщност по нашите критерии де факто изнасилвания, блудства и всякакви нетърпими форми на сексуален тормоз и престъпления. Разкрива се трудността (чак до незвъможност) да се противодейства със средствата на закона от нормалния свят срещу целия този паралелен свят от индоктринирани и измъчени души, които за пред света са представяни като доброволни, щастливо обитаващи тези пространства на ада. При натиска, под който живеят, за повечето членове на това „църковно“, сектантско общество, е невъзможно да осъзнаят, че са жертви, а за другите, за малцината, все пак осъзнали в какво живеят, пречка се оказва и фактическата, физическа невъзможност да напуснат охраняваната с бодлива тел и камери частна собственост на лагера на църквата. Излишно е да се казва, че всяка връзка с реалния свят е отнемана при постъпването им, връзките със семейства и близки щателно прекъсвани, а финансовите средства на жертвите, внимателно, стъпка по стъпка присвоявани. Всичко протича по един добре смазан, ужасяващ, чудовищен механизъм.

9.7
Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 4 „Прах и пепел“
Романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 4 „Прах и пепел“

Четвъртата, последна книга от четирилогията „Децата на Арбат“ обхваща както развитието на историческите събития – сключването на Пакта за ненападение между Хитлерова Германия и Сталиновия СССР (Пакта Молотов – Рибентроп), с който Сталин до самото нападение на Германия над СССР е убеден, че данните на разузнаването за предстоящото нападение – ден и час са дезинформация. Русия не е готова за война, сред военните и сред цялото общество цари ужасяващ страх от постоянните чистки, убийства, показни процеси с абсурдни признания. Висшите военни, най-кадърните хора сред ръководството и обществото, на всички нива са изтребени – убити, заточени, съсипани… Започването на войната също е съпроводено от поредица грешни решения на Сталин, обграден от уплашени хора, които не смеят да му възразят. Хитлер почти стига Москва. Съобразяването с военните решения на Жуков е това, което все пак, спасява Русия, макар че Сталин винаги се стреми да го отстрани преди победното и благоприятно развитие на операциите му, защото все пак само Сталин е „най-великият маршал на СССР“. Наред с военните действия, Рибаков описва детайлно живота в Русия в предвоенните години на Сталинова Русия – гонения чистки и страх.

9
Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 3 „Страх“
Романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 3 „Страх“

„Децата на Арбат“, книга трета, „Страх“ е третата част от четирилогията. Започнал като роман - история за младежката компания от улица „Арбат“ в Москва, с всяка книга, романът става все по-тежък и по-тежък, движи се синхронно на времето, което описва. В трета книга, основен мотив, които е отразен и в заглавието е страхът. Всеобщият, парализиращ, сковаващ, убиващ всичко човешко в човека С Т Р А Х. Това е светът на Сталин и животът на милионите хора, чиято съдба е прекършена в този отвратителен, нечовешки живот, в който доминира само и единствено с т р а х. Романът е истинска библиографска рядкост издадена през 1994 от изд. Мекум, Пловдив. Сталин организира маниакални чистки, нагласени бутафорни процеси, в които живота си губят хиляди. Хиляди изчезват безследно. Хиляди са разселвани, интернирани, заточвани в лагери. А милиони живеят в страх, без капка човечност, без капка искреност дори в най-близката семейна среда. Страх. В романа са пресъздадени художествено интересни, обясняващи епохата и случващото се мисли на Сталин, на писатели и действащи лица от периода. Сталин, размисли: „Идея, в чиято основа лежи омразата към врага, е най-могъщата идея, защото създава атмосфера на всеобщ страх.“ Сталин: „Както казва народът: „У нас няма незаменими хора.“ Сталин: „Човек, примирил се с мисълта за неизбежната смърт, вече се е откъснал от земните дела, не подлежи на въздействие, но на човек, който все още таи надежда за живот, може да се въздейства..“ За да придаде достоверност на скалъпените процеси, които организира, Сталин кани писателя емигрант от еврейски произход, напуснал Хитлеристка Германия, с цел неговите писания да придадат достоверност на процесите за пред света. В разговора на Сталин с писателя Леон Фойхтвангер, той го пита за Запада: “–Въздухът, който дишаме на Запад, е нездрав, замърсен въздух – каза Фойхтвангер, - западната цивилизация е вече лишена от яснота и решителност. Там хората не се осмеляват да се защитят с юмрук или поне с по-силна дума от настъпващото варварство. Там това се прави плахо, с неопределени жестове. Там изказванията на отговорни лица срещу фашизма се представят в захаросан вид, с маса уговорки…“ Размисли пък на писателя Андре Жид, присъстват, прочетени от Шарл, френският съпруг на Вика Марасевич (момиче от Арбатската компания), принудена от Шарок (момче от Арбатската компания, станал част от репресивния НКВД): „В СССР е решено веднъж завинаги, че по всеки въпрос може да има само едно мнение… Всяка сутрин „Правда“ съобщава какво е редно да знаете, за какво да мислите и на какво да вярвате…Няма друга страна освен тази и хитлеристка Германия, където съзнанието да е толкова лишено от свобода, угнетено, наплашено, поробено. Главите тук никога не са били сведени толкова ниско..“

9.3
Борис Пастернак, „Доктор Живаго“
Романи

Борис Пастернак, „Доктор Живаго“

Романът „Доктор Живаго“ е написан през 1955. Публикуван е в Русия през 1988 (публикуван е за първи път през 1957 на италиански). На писателя Борис Пастернак през 1958 г. е присъдена Нобеловата награда за литература за романа, но писателят отказва да я получи. В романа много детайлно е разказана драматичната руска история и събитията от XX век, живота и нравите, действителността преди Революцията, по време на Първата световна война и след това. Проследявайки личните истории и съдби на Юрий Андреевич Живаго, неговото семейство и житейски срещи, на Лара (Лариса) и нейния съпруг Антипов - Стрелников, както и нейната лична трагична съдба се разкрива живописно и сложната руска история (а двамата литературно и съдбовно съпоставени, бидейки „вписани редом във страницата черна на съдбата“), така както може да бъде видяна само през призмата на човешката съдба. Лихачов нарича романа лирическа изповед на самия Пастернак. Романът е изпълнен със знаци, съдбовни случайности, които белязват съдбите на героите и доказват, че всичко случващо се така е било замислено от съдбата, така както е описано при случката със свещта на прозореца, незначителен детайл, който, оказва се свързва героите и е увековечено в стиховете на Живаго в „Зимна нощ“. Любовта и трагедията на Юрий Живаго и Лара (Лариса Фьодоровна) допринасят за цялостното чувство за безнадеждност, което се налага в романа. В любовта, и в света на революции и войни. Размислите на д-р Живаго присъстват в целия роман, задълбочени мислени монолози, вдъхновени и провокирани от екстремните събития около него и родени от добротата и чувствителността на един много фин човек и аристократичен ум, провокиран от абсурдността на света, невероятността на случващото се около него обръщане на света. Романът е не само исторически, не само политически, но и за любовта, за невъзможната, пречупвана от обстоятелствата и съдбата, без възможност за щастие. „О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна!“ Дълбок и въздействащ роман.

8
Жоржи Амаду, „Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа“, сборника Старите моряци; Две истории от пристанищните кейове на Байя
Uncategorized

Жоржи Амаду, „Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа“, сборника Старите моряци; Две истории от пристанищните кейове на Байя

Кратка история, смущаващо невъзможна, но и справедлива в абсурда. Напусналият на стари години семейството си с лаконичното, но красноречиво „Усойници“, в което властната му съпруга и дъщеря не могат да му простят непростимия порив да живее последните си години свободен от еснафските, фалшиви условности на така наречения порядъчен свят в Байа. Семейството му, водено от желание да заличи спомена за последните му години финансира погребение и ковчег, преобразява починалия скитник в „обрзов мъртвец“. Но на нощното бдение остават само последните му приятели, „старите моряци“, другари от улиците на Байа, леки жени, комарджии и пияници. Това, което се случва е една луда нощ из крайморските кръчми със самия мъртъв, все така усмихващ се Кинкас и една втора, отиваща му свободна смърт в океана…

8.5
Жоржи Амаду, „Дона Флор и нейните двама съпрузи“
Романи

Жоржи Амаду, „Дона Флор и нейните двама съпрузи“

Действието се развива в Баия, а главната героиня е, разбира се, дона Флор. Жоржи Амаду разказва живота ѝ, като така разкрива пред читателя непознатия бразилски modus vivendi, порядките, разбиранията, култовете и религиите, които са на всяка една крачка и малка стъпка в живота както на най-заможния и уважавания, така и на най-изпадналия бедняк. Дона Флор се омъжва млада и без съгласието на майка си, вдовица, но злонравна и с еснафски разбирания, амбицирана да се издигне чрез успешен брак на дъщеря си за заможен плантатор или доктор. Флор се омъжва за чаровния, красив и забавен комарджия Вадиньо, който също се влюбва в нея и ѝ дава любовта си, но е неспособен да се откаже от комарджийството и разгулния живот, изпълнен с рискове, жени, пиянство… Изненадващата смърт на Вадиньо на Карнавала след седем години брачен живот прави младата и красива Флор вдовица, без да има навършени 30 години. Флор е учителка и основателка на училището по готварство и добър вкус, като така успява да се издържа сама, а дори и комарджията Вадиньо, по време на брака им, но след смъртта му чезне самотна и тъжна. Затова се омъжва повторно за заможния и уважаван д-р Теодоро, собственик на аптека и много почтен и подреден човек, чийто живот е подчинен на строги и стриктни правила. Флор е щастлива от подредбата и уравновесеността, уважението и благородството, с които се изпълва живота й след брака с Теодоро, но остава липсата, неутешимата липса и глад за онази любов, тръпка и копнеж, които само починалия Вадиньо бе способен да ѝ даде.

9
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“
Романи

Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“

„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.

7.7
Георги Бърдаров, “Absolvo te”
Романи

Георги Бърдаров, “Absolvo te”

“Absolvo te” е издаден 2020 г. от изд. Musagena. Романът разказва няколко трагични човешки истории, свързани с едни от най-големите, най-острите, жестоки и античовешки конфликти и войни. Чрез съдбата на героите е обрисувана човешката страна и непосилната тежест на всяко от тези нечовешки събития – Холокоста и войната в Палестина. Чудовищните лица на Холокоста и войната в Палестина са изобразени ясно, сурово, безмилостно. Макс Шевченко оцелява в Холокоста с цената на извънмерни страдания, болки, унижения, за да достигне до Израел и да загуби най-близките си в арабо-израелския конфликт, все още не излекувал се от травмите на нацистките лагери. Набил Назер губи пред очите си всичко още на 5 години и израства във война, безкрайно страдание и самота. Загубите и болките не свършват, както не свършва и конфликта. Романът разкрива колко лесно и колко често жертвите стават насилници, водени от непоносимата болка и желанието за справедливост и отмъщение. А всяка загуба и всяка болка остават отворени рани, без опрощение. Темата за опрощението е нишката, която свързва всички тези съдби и събития и слага финал на романа, не щастлив, но и не носещ смърт. Носещ покой чрез простото „absolovo te“.

9
Халед Хосейни, „ А планините ехтяха“
Романи

Халед Хосейни, „ А планините ехтяха“

След „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, третият роман от Халед Хосейни, издаден на български от „Осидиан“ през 2013 „А планините ехтяха“ разказва множество истории и съдби. Авторът е изградил романа на сложна плетеница от истории, срещи, раздели загуби и намирания. Афганистански истории, които са тъжни и които успяват да трогнат и развълнуват. Всичко започва с „продажбата“ на малката Пари (означава „Фея“) от баща й в богато семейство в Кабул. Изключително детайлно, достоверно и силно е описана мизерията, бедността и безпътицата за семейството на Сабур, след смъртта на жена му при раждане. Двете му деца Абдулах и Пари имат невероятно силна връзка и близост, доверие и любов, толкова силни, че тази раздяла оставя неизлечима рана и екзистенциална липса в живота на двамата завинаги. Около така заплетената нишка, се появяват и са разказани съдбите на другите герои, развиват се и други сюжетни линии, съдби на герои, които в живота си някак си се докосват до Пари и Абдулах, а в тези множество драматични съдби и трагедии, „хиляди трагедии на квадратен километър“, се чете големият исторически разказ за съдбата на Афганистан – войните, болките и страданията.

9.3
Цветелина Цветкова, „Лейди Гергана“
Романи

Цветелина Цветкова, „Лейди Гергана“

„Лейди Гергана“ е написана с изключително чувство за хумор книга, която разказва за Гергана Кметска, дъщеря на кмета в село в Северозападна България. Най-ценното е, че авторката разказва преживяванията и размислите на героинята на неподражаемия северозападен диалект, използван умело като от познавач, с всички ударения, интонации и диалектни думи, които само някой близък на северозапада е в състояние да разбере и оцени. Но ако читателят има понятие и е наясно със специфичната мелодичност на този диалект, книгата ще достави огромно удоволствие и голяма доза смях. В анонс на книгата се представя това въведение, което е подходящо, защото хем въвежда и представя лейди Гергана, хем дава представа за езика на романа и чувството за хумор, с което се разказва житието и битието в Северозапада: „Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката. У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.“